Дебора Харкнес - Аз, вещицата

Сара се спусна в прегръдките й и раменете й се разтресоха.

— Дали са добре? — прошепна тя.

— Заедно са — отвърна Ем. Не този отговор очакваше Сара, но поне беше честен, също като Ем.

Събраха си багажа в саковете като насън. Табита и Ем се настаниха в караваната, а Фей и Джанет чакаха търпеливо Сара да заключи къщата.

Сара и вампирът разговаряха с часове на бутилка червено вино в работната стая в последната им вечер заедно. Матю й разказа за миналото си и сподели страховете си от бъдещето. Сара го изслуша, като полагаше усилия да скрие колко е изненадана и шокирана от някои от разказите му. Макар да беше езичница, й беше ясно, че той иска да се изповяда, и прие ролята на свещеника. Прости му за каквото можа, като много добре знаеше, че някои неща не могат да бъдат простени, нито забравени.

Но една тайна той отказа да сподели.

Дюшемето на къщата заскърца и от него се разнесе хор от стонове и свистене, когато Сара мина през познатите тъмни стаи. Затвори вратата на стаята до кухнята и се обърна, за да се сбогува с единствения дом, който познаваше.

Вратата на стаята до кухнята се отвори с трясък. Една от дъските на пода близо до камината отскочи нагоре и под нея се откри малка книга с черна подвързия и кремав плик. Той беше най-светлото нещо в стаята и грееше под лунните лъчи.

Сара потисна вика си и протегна ръка. Кремавият правоъгълник полетя към нея, приземи се с шумолене на дланта й и се преобърна. На него бе написана само една дума: „Сара“.

Докосна леко буквите и видя дългите бледи пръсти на Матю. Скъса хартията, сърцето й биеше силно.

„Сара, пишеше на бележката вътре, не се тревожи, стигнахме.“

Пулсът й се успокои.

Остави листа върху люлеещия се стол на майка си и посегна към книгата. След като къщата я предаде, дъската на пода се върна на обичайното си място, старото дърво простена, пироните изтракаха пронизително.

Отгърна първата страница. „Сянката на нощта, два поетични химна от Джордж Чапмън, 1594“. Книгата миришеше на стара хартия, но миризмата не беше неприятна, а напомняше на тамян в катедрала.

„Типично за Матю“, помисли си Сара с усмивка.

От страниците стърчеше листче. То я отведе на страницата с посвещението. „На скъпия ми и много почитан приятел Матю Ройдън.“ Сара се взря по-внимателно и видя малка избледняла рисунка на ръка с разръфан маншет, която настоятелно сочеше към името, а отдолу със старо кафяво мастило бе написано числото 29.

Тя се подчини и отгърна на двайсет и девета страница. Очите й се замъглиха от сълзи, когато започна да чете.

Думите извикаха образа на богинята Диана — ясен, ярък и непокорен. Край лицето й се виждаха прозрачни криле, а шията й бе богато украсена със сребро и диаманти. От огърлицата й висеше един-единствен червен рубин, който на фона на бледата й кожа приличаше на капка кръв.

В работната стая на изгрев-слънце той й бе обещал да намери начин да й съобщи, че Даяна е добре.

— Благодаря ти, Матю. — Сара целуна книгата и бележката и ги хвърли в празното огнище. Произнесе заклинание, с което запали огън. Хартията пламна бързо и краищата на книгата се нагънаха.

Тя се взира известно време в огъня, след това излезе, остави предната врата отключена и повече не се обърна назад.

След като вратата се затвори, от комина върху горящата хартия падна старинно сребърно ковчеже. От него се изсипаха две стъкленици с кръв и живак се завъртяха върху повърхността на пламналата книга, преди да паднат до решетката. Просмукаха се през мазилката на камината и поеха към сърцето на къщата. Когато го достигнаха, къщата въздъхна с облекчение и от нея се разнесе забравен и забранен аромат.

Сара пое дълбоко хладния нощен въздух, докато се качваше в караваната. Сетивата й не бяха достатъчно изострени, за да доловят уханията на канела и трънка, на орлови нокти и лайка, които се стелеха наоколо.

— Всичко наред ли е? — попита спокойно Ем.

Сара се пресегна над клетката на Табита и стисна коляното й.

— Напълно.

Фей завъртя ключа и пое по алеята към черния път, който щеше да ги отведе на магистралата. Заговориха къде да спрат да закусят.