Дебора Харкнес - Аз, вещицата

— Щом искате — отвърнах. — Благодаря!

Роб О’Нийл пое към левия край на алеята, а Сами — към десния. Угасиха свещите със завидна умелост. След това продължиха, като подскачаха с велосипедите си по издълбаните коловози. Луната осветяваше пътя им, а напъпилото у тях шесто чувство на млади вълшебници им помагаше да се ориентират.

Затворих вратата, облегнах се на нея и въздъхнах.

— Краката ме болят. — Разкопчах ботушите и ги изритах, след това хвърлих шапката на стълбището.

— Страницата от ръкописа на Ашмол е изчезнала — обяви тихо Матю и се облегна на парапета.

— Писмото от мама?

— Също го няма.

— Значи е време. — Отблъснах се от старата врата и къщата тихо простена.

— Направи си чай и след това ще се срещнем във всекидневната. Аз ще взема багажа.

Чакаше ме на дивана. Куфарът беше до краката му, а сребърната шахматна фигурка и златната обеца бяха на масичката. Подадох му чаша вино и седнах до него.

— Това е последното вино.

Матю погледна към чая ми.

— А това е последният ти чай. — Прокара нервно пръсти през косата си и въздъхна дълбоко. — Предпочитам да отидем някъде по-наблизо, където има по-малко смърт и болести — започна той внимателно. — И някъде по-наблизо във времето, в период, в който има чай и канализация. Но мисля, че там, където отиваме, ще ти хареса, щом свикнеш.

Все още нямах представа къде и кога беше това.

Матю се наведе и разкопча куфара. Когато го отвори и видя какво има най-отгоре, въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Боях се, че Изабо може да не ми е дала каквото трябва.

— Още не си отварял куфара? — Бях поразена от самообладанието му.

— Не. — Матю извади книга. — Не исках да мисля прекалено много за това. Просто за всеки случай.

Подаде ми книгата. Беше подвързана с черна кожа, по краищата й имаше сребриста ивица.

— Красива е — казах и прокарах пръсти по корицата.

— Отвори я. — Матю изглеждаше притеснен.

— Ще разбера ли къде отиваме, ако го направя? — Сега, когато и третият предмет беше в ръцете ми, изпитвах странна неохота.

— Мисля, че да.

Повдигнах корицата и във въздуха се вдигна мирис на стара хартия и мастило. Вътре нямаше плочи, пластини и допълнителни бели листа, каквито колекционерите поставяха в старите книги. Кориците бяха тежки, което означаваше, че под кожата имаше дърво.

С ъгловат шрифт от края на шестнайсети век и черно мастило бяха написани два реда.

— „На скъпия ми Мат — прочетох на глас. — Любовта ни връхлита от пръв поглед“.

Посвещението не беше подписано, но ми бе познато.

— Шекспир? — вдигнах очи към Матю.

— Не и оригиналът — отвърна той с напрегнато изражение. — Уил беше истинска сврака по отношение на чуждите думи.

Бавно обърнах страницата.

Не беше печатна книга, а ръкопис, написан със същия дързък почерк като посвещението. Взрях се в думите.

„Събери си ума, Фауст, и стигни дълбочината на това, което проповядваш.“

— Господи! — произнесох дрезгаво и затворих рязко книгата. Ръцете ми трепереха.

— Той би припаднал от смях, ако види реакцията ти — коментира Матю.

— Това, което мисля, ли е?

— Вероятно.

— Как се е озовала при теб?

— Кит ми я даде. — Матю докосна леко подвързията. — „Фауст“ винаги е било любимото ми произведение.

Всеки историк на алхимията познаваше пиесата на Кристофър Марлоу за д-р Фауст, който продал душата си на дявола срещу магически познания и сила. Отворих книгата и прокарах пръсти по посвещението, а Матю продължи:

— С Кит бяхме приятели, добри приятели, и то в опасно време, когато на малцина можеше да се има доверие. Щом Софи извади от джоба си шахматната фигура, която аз загубих в партията срещу него, ми стана ясно, че Англия е крайната ни цел.

Но това, което пръстите ми доловиха от посвещението, не беше приятелство. Беше отдаденост на влюбен.

— Влюбен ли беше в него? — попитах тихо.

— Не — отрече веднага Матю. — Обичах Кит, но не по начина, по който имаш предвид, нито така, както той искаше. Ако зависеше от него, всичко щеше да е различно. Но не зависеше от него и затова никога не сме били повече от приятели.

— Той знаеше ли какъв си? — Притиснах книгата към гърдите си като безценно съкровище.

— Да. Не можехме да се позволим да имаме тайни. Пък и той беше демон, и то от най-интелигентните. Скоро ще разбереш, че няма смисъл да се крие каквото и да е от Кит.

Имаше логика в това, че Кристофър Марлоу е бил демон, поне според ограничените ми познания за него.