Дебора Харкнес - Аз, вещицата

— Значи отиваме в Англия — произнесох бавно. — И в кой период по-точно?

— 1590 година.

— Къде?

— Всяка година една групичка се събирахме в „Старата ложа“ за старите католически празници Вси светии и задушница. Малцина се осмеляваха да ги празнуват, тъкмо заради това на Кит му се струваше дръзко и опасно да ги отбелязва по някакъв начин. Тогава ни четеше последния си вариант на „Фауст“, непрекъснато си играеше с текста, никога не оставаше доволен. Пиехме много, играехме шах и пирувахме до зори. — Матю взе ръкописа от ръцете ми. Постави го на масата и долепи длани до моите. — Това устройва ли те, скъпа? Не се налага да се върнем точно там. Можем да отидем и в някое друго време.

Но вече беше прекалено късно. Историкът в мен вече бе започнал да преценява възможността да се потопиш в живота на елизабетинска Англия.

— В Англия през 1590-а е имало алхимици.

— Да — потвърди той уморено. — Не беше особено приятно да се навърташ около тях, можеше да се отровиш с живак, пък и имаха странни работни навици. По-важното, Даяна, е, че тогава имаше вещици, много силни вещици, които могат да те научат как да управляваш способностите си.

— Ще ме заведеш ли на театър?

— Бих ли могъл да те държа далеч от него? — усмихна се той и вдигна вежди.

— Вероятно не. — Въображението ми се развихри. — Може ли да отидем на кралската борса? И да се разходим там по тъмно?

— Да. — Той ме прегърна. — Ще отидем и до катедралата „Свети Павел“, за да чуем литургия, ще присъстваме на екзекуция в Тайбърн. Може дори да разговаряме с надзирателите на лудницата „Бедлам“. — Целият се разтресе от потиснат смях. — Боже, Даяна, аз те водя във време, когато имаше чума, липсваха почти всички удобства, нямаше чай и зъболекари, а ти си мислиш как е изглеждала борсата нощем.

Отдръпнах се от него и го погледнах развълнувано.

— Ще се срещна ли с кралицата?

— В никакъв случай. — Матю ме привлече отново към себе си и потръпна. — Сърцето ми спира само като си помисля какво би могла да кажеш на Елизабет Тюдор, а и как тя би ти отвърнала.

— Страхливец — нарекох го за втори път тази вечер.

— Нямаше да говориш така, ако я познаваше по-добре. Тя изяждаше цели държави на закуска. — Матю млъкна. — Освен това има по-приятни неща, които можем да правим през 1590 година.

— Какви?

— Около 1590 година е съществувал алхимичен ръкопис, който после ще стане собственост на Елиас Ашмол. Можем да го потърсим.

— Тогава ръкописът е бил цял и магията му е била недокосната. — Изтръгнах се от прегръдките му и се облегнах на възглавниците. Взрях се в трите предмета на масичката. — Наистина ще се върнем назад във времето.

— Точно така. Сара ми каза, че трябва да внимаваме да не отнесем нещо от съвременността в миналото. Март ти е приготвила подходяща рокля, а на мен — риза. — Той бръкна в куфара и извади две прости ленени дрехи с дълги ръкави и връзки на деколтето. — Трябваше да ги шие на ръка, а нямаше много време. Не са кой знае какво, но поне няма да шокираме първите хора, които срещнем.

Той ги разгъна и от тях изпадна малка кадифена торбичка.

Матю се намръщи.

— Какво е това? — учуди се и я вдигна. На външната й страна бе прикрепена бележка. Разтвори я. — От Изабо е. „Това е подарък за годишнина от баща ти. Реших, че може да го дадеш на Даяна. Старомоден е, но ще изглежда добре на ръката й.“

В торбичката имаше пръстен, направен от три отделни златни халки, преплетени една в друга. Две от тях приличаха на ръкави и бяха покрити с емайл и обсипани с малки скъпоценни камъчета, които наподобяваха бродерия. От всеки ръкав излизаше прекрасно изработена малка златна длан, съвсем реалистична до най-малките подробности.

Двете длани държаха огромен прозрачен безцветен камък, прикрепен на третата халка. Той не беше обработен. Бе монтиран в златно гнездо с черен фон. Никой бижутер не би поставил стъкълце върху такъв изящен пръстен. Беше диамант.

— Това трябва да е в музей, а не на пръста ми. — Бях като хипнотизирана от реалистичните длани и се опитвах да не мисля колко тежи камъкът, който държаха.

— Майка ми го носеше непрекъснато — каза ми Матю, като хвана пръстена между палеца и показалеца си. — Наричаше го писарския пръстен, защото можеше да пише върху стъкло с ръбчето на диаманта. — Проницателните му очи откриха нещо, което моите не успяваха да забележат. Той раздалечи трите халки. Всяка една от тях беше гравирана.

Взряхме се в ситните букви.

— Това са стихове, които хората си посвещаваха в знак на обич. „A ma vie de coer enrier“ — прочете Матю и върхът на показалеца му докосна златната повърхност. — На старофренски е, означава „цялото ми сърце за целия ми живот“. А това, „mon debut et ma fin“, значи „от началото до края“.