Дебора Харкнес - Аз, вещицата

През следващите три часа посрещнахме множество принцеси, пирати, призраци, скелети, русалки, извънземни, както и още вещици и вампири. Внимателно обясних на Матю, че е нормално да дава по едно лакомство на дете и че ако не престане да сипе с шепи, сладкишите ще свършат много преди обикалянето да приключи в девет часа.

Но ми беше трудно да го критикувам, защото той очевидно много се забавляваше. Разговорите му с децата, които се появиха на прага ни, ми разкриха съвсем нова страна от него. Клякаше, за да не е толкова заплашителен, разпитваше ги за костюмите и казваше на всяко момченце, преоблечено като вампир, че е най-страшното същество, което някога е виждал.

Но най-много ми се сви сърцето от срещата му с малка фея с огромни криле и тюлена пола. Уморена и развълнувана от празника, тя избухна в сълзи, когато Матю я попита какви лакомства иска. Брат й, шестгодишен пират, пусна ужасен ръката й.

— Хайде да попитаме майка ти. — Матю грабна феята и дръпна пирата за кърпата. Предаде и двете деца невредими в ръцете на родителите им. Но феята бе спряла да плаче далеч преди да стигнат при тях. Едната й лепкава ръчичка беше пъхната в деколтето на пуловера на Матю, а с другата го удряше по главата и повтаряше: „Туп, туп, туп!“.

— Когато порасне и си мечтае за прекрасния принц, ще си го представя точно като теб — казах му, когато се върна в къщата. От главата му заваля брокат, когато се наведе да ме целуне. — Покрит си с вълшебен прашец — отбелязах, засмях се и започнах да му чистя косата.

Около осем часа, когато притокът на феи и пирати намаля и тръгнаха тийнейджърите с готически вид, черно червило, кожени дрехи и вериги, Матю ми предаде кошницата с лакомства и се оттегли в стаята до кухнята.

— Страхливец — подразних го аз и си оправих шапката, преди да отворя вратата на още една мрачна компания.

Само три минути преди да стане напълно приемливо да загася светлините на верандата, без да съсипя репутацията на семейство Бишъп за честването на Вси светии, чухме силно почукване и вик „Номер или почерпка!“.

— Кой би могъл да бъде? — простенах и си сложих отново шапката.

На прага стояха двама млади вълшебници. Единият беше вестникарчето. Придружаваше го кльощав тийнейджър с пъпчива кожа и пиърсинг на носа, в когото разпознах едно от отрочетата на семейство О’Нийл. Костюмите им се състояха от скъсани джинси, тениски с безопасни игли, фалшива кръв по дрехите, пластмасови зъби и кучешки каишки.

— Не си ли малко голям за това, Сами?

— Вече ми викат Сам. — Гласът му бе ту писклив, ту мъжествен, а заради пластмасовите зъби и фъфлеше.

— Добре, Сам. — На дъното на кошницата бяха останали пет-шест лакомства. — Заповядай каквото е останало. Тъкмо се канехме да угасим светлините. Не трябва ли вече да си у семейство Хънтър, за да ловиш ябълки?

— Чухме, че тази година фенерите ви от тикви са много готини. — Сами пренесе тежестта си от единия крак на другия. — И… ъъъ… — Той се изчерви и си свали пластмасовите зъби. — Роб се кълне, че онзи ден е видял тук вампир. Обзаложих се с него на двайсет долара, че семейство Бишъп не биха пуснали вампир в къщата си.

— А ти сигурен ли си, че ще познаеш вампир, ако го видиш? Въпросният вампир излезе от стаята до кухнята и застана зад мен.

— Господа — поздрави той тихо. Двамата младежи зяпнаха.

— Трябва да сме човешки същества или пълни глупаци, за да не го познаем — възкликна Роб, изглеждаше като ударен от гръм.

— Това е най-големият вампир, когото някога съм виждал.

— Супер. — Сами се ухили от ухо до ухо. Плесна ръката на приятеля си и взе сладкишите.

— И да не забравиш да си платиш баса, Сам — напомних му строго.

— И, Самюел — обади се Матю. Френският му акцент беше необичайно силен. — Може ли да те помоля за услуга? Не казвай на никого за мен.

— Никога? — Сами не искаше да повярва, че ще му се наложи да запази такава страхотна новина само за себе си.

Устните на Матю потрепнаха.

— Не. Разбирам те. Може ли да си мълчиш до утре?

— Разбира се! — обеща Сами и погледна Роб за потвърждение. — Става въпрос само за три часа. Можем да го направим. Няма проблем.

Качиха се на велосипедите си и отпрашиха.

— По улиците е тъмно — каза Матю загрижено. — Трябваше да ги откараме.

— Ще се оправят. Не са вампири, но със сигурност ще успеят да стигнат до дома си.

Двата велосипеда спряха внезапно и вдигнаха във въздуха камъчетата от чакъла.

— Да угасим ли фенерите от тикви вместо вас? — извика Сами от алеята.