Дебора Харкнес - Аз, вещицата

— Ако телефонът ми още беше в мен, щях да те снимам с тях и да те изнудвам цяла вечност.

— Мога ли с нещо да ти запуша устата? — попитах и се потопих още по-дълбоко във ваната.

— Със сигурност — отвърна Матю и хвърли чорапа зад себе си.

Отначало бяхме игриви. Също като на вечеря предния ден и на закуска тази сутрин избягвахме да споменаваме, че това може да е последният ни шанс да бъдем заедно. Все още бях неопитна, но Ем твърдеше, че дори най-опитните пътешественици във времето се отнасят с уважение към непредсказуемостта на преместването между миналото и бъдещето и признават колко е лесно да се заплетат за неопределен период в паяжината на времето.

Матю усети промяната в настроението ми и й отвърна отначало с още повече нежност, а след това със собственическа страст.

Въпреки очевидната ни нужда от утеха и кураж, не консумирахме брака си.

— Когато сме в безопасност — промълви той и ме целуна по шията. — Когато имаме повече време.

По едно време мехурът ми от едра шарка се спука. Матю го прегледа и заяви, че всичко изглежда добре — странно описание за открита възпалена рана колкото монета от десет цента. Махна превръзката на врата ми, където бяха останали почти незабележими следи от шевовете на Мириам, както и една от превръзките на ръката ми.

— Бързо се възстановяваш — каза той одобрително и целуна сгъвката на лакътя, откъдето бе пил кръв от вените ми. Устните му ми се сториха топли.

— Колко странно. Кожата ми тук е студена. — Докоснах шията си. — И тук също.

Матю прокара пръст по изпъкналата ми сънна артерия. Потръпнах от докосването му. Броят на нервните окончания очевидно се беше утроил.

— Допълнителна чувствителност — установи Матю. — Сякаш си отчасти вампир. — Наведе се и притисна устните си към пулсиращата артерия.

— О! — Затаих дъх, бях изненадана от силата на усещането.

Времето минаваше бързо, затова облякох черната рокля. С плитката, която се спускаше по гърба ми, приличах на излязла от фотография от края на деветнайсети век.

— Жалко, че няма да се върнем във времето на Първата световна война — каза Матю и подръпна ръкавите на роклята. — Приличаш на учителка от около 1912 година в този тоалет.

— Не и като си сложа това. — Седнах на леглото и започнах да си обувам ярките чорапи.

Матю се заля от смях, умоляваше ме веднага да си сложа шапката.

— Ще се самозапаля така — протестирах. — Изчакай, докато светнат фенерите.

Излязохме навън с кибрит, мислехме си, че можем да запалим огън в издълбаните тикви по обикновения начин. Излезе вятър обаче и стана много трудно да драснем клечките и свещите да продължат да горят.

— По дяволите! — изругах. — Не трябва да пропиляваме усилията на Софи.

— Можеш ли да използваш магия? — попита Матю, докато се мъчеше да запали още една клечка.

— Ако не мога, не би трябвало дори да се преструвам на вещица на Вси светии. — Мисълта, че ще трябва да обяснявам провала си пред Софи, ме накара да се съсредоточа върху текущата задача и фитилът пламна. Запалих и останалите единайсет фенера по алеята, всеки следващ беше по-ужасен и плашещ от предишния.

В шест часа се чу силно думкане по вратата и приглушени викове: „Номер или почерпка!“. Матю никога не бе преживявал американски празник на Вси светии и сърдечно поздрави първите гости. Удостои посетителите с една от онези негови спиращи дъха усмивки и чак след това ме повика.

Невръстна вещица и малко по-голям от нея вампир се държаха за ръце на предната веранда.

— Номер или почерпка — произнесоха те и протегнаха торбите си.

— Аз съм вампир — заяви момчето и оголи зъбите си към Матю. Посочи сестричката си. — А тя е вещица.

— Виждам — отвърна сериозно Матю, докато разглеждаше черното му наметало и белия грим. — Аз също съм вампир.

Момчето го изгледа критично.

— Майка ти трябваше да се постарае повече с костюма ти. Изобщо не приличаш на вампир. Къде ти е наметалото? — Малкият разпери ръце, хванал с пръсти краищата на копринената си мантия, и заприлича на прилеп. — Видя ли? Наметалото ти трябва да може да лети. Иначе как ще се превърнеш в прилеп?

— Виж, това е проблем. Моето наметало е вкъщи и сега не мога да отлетя до там и да си го взема. Може би ще ми дадеш назаем твоето? — Матю пусна по шепа сладкиши в торбите и очите на двете дечица се разшириха от щедростта му. Надникнах през вратата, за да махна на родителите им.

— Тя обаче прилича на вещица — пропя момиченцето и кимна одобрително към чорапите ми на бели и червени райета и черните ми ботуши. По настояване на родителите си децата благодариха, затичаха по алеята и се качиха в очакващата ги кола.