Дебора Харкнес - Аз, вещицата

Оставих книгите и писалката на дивана. Цялата треперех от умора.

— Какво има? — попита Матю.

— Сякаш прекалено много минали моменти се сляха и ми беше невъзможно да изгазя през тях. Боях се, че може да ме изпуснеш.

— За мен не беше по-различно от предишния път — сви рамене Матю. — Продължи малко по-дълго, но го очаквах заради времето и разстоянието.

Наля и на двама ни вино и обсъдихме всички за и против слизането на долния етаж. Накрая желанието ни да видим Март и Изабо победи. Матю си спомни, че в онази вечер бях със синия пуловер. Високата му яка щеше да скрие превръзката ми. Отидох на горния етаж да се преоблека. Когато се върнах, той се усмихна одобрително.

— Също толкова красива като тогава — каза той и ме целуна страстно. — Може би дори още повече.

— Внимавай — предупредих го и се засмях. — Още не беше решил дали ме обичаш тогава.

— О, бях решил — изтъкна той и отново ме целуна. — Просто не ти го казах.

Двете жени седяха точно където очаквахме, Март си четеше кримката, а Изабо — вестниците. Разговорът може и да не беше съвсем същият, но това като че ли нямаше значение. Най-трудната част от вечерта беше да гледам как Матю танцува с майка си. Изражението му беше едновременно тъжно и радостно, а накрая я обгърна в мечешка прегръдка. Когато ме покани на танц, аз стиснах малко по-силно ръката му в знак на съчувствие.

— Благодаря ти — прошепна в ухото ми, докато ме въртеше. Целуна ме нежно по шията. Това определено не се бе случило първия път.

Матю сложи края на вечерта точно както преди, като заяви, че ще ме отведе да си легна. Този път се сбогува, тъй като знаеше, че ще е за дълго. Пътят ни обратно беше почти същият, но не толкова страшен, защото вече ми беше познат. Не изпаднах в паника, нито загубих концентрация, когато времето отказваше да ни пропусне, съсредоточих се още повече в познатите ритуали по приготвянето на вечерята в къщата на семейство Бишъп. Върнахме се навреме, за да направя салатата.

По време на вечеря Сара и Ем забавляваха вампирите с разкази за моите приключения като малка. Когато историите им се свършиха, Матю започна да дразни Маркъс за неговите провали в сделките с недвижими имоти през деветнайсети век и огромните му инвестиции в новите технологии през двайсети, които така и не се възвърнали, както и за слабостта му към червенокосите жени.

— Знаех си, че има защо да те харесвам — подхвърли Сара и приглади неуправляемата си червена коса. После му наля още уиски.

Настъпи денят на Вси светии. Беше ясен и хубав. В тукашните гористи краища винаги можеше да завали сняг, но тази година времето изглеждаше милостиво. Матю и Маркъс направиха по-дълга разходка от обичайното, а аз пих дълго чай и кафе със Сара и Ем.

Когато телефонът иззвъня, всички подскочихме. Сара вдигна и от половинчатите й отговори разбрахме, че не е очаквала това обаждане.

Затвори и се върна при нас на масата във всекидневната, която отново успяваше да ни побере.

— Беше Фей. С Джанет са у семейство Хънтърс. С караваната си. Питат дали ще тръгнем с тях на есенното им пътешествие. Отиват до Аризона, а след това продължават за Сиатъл.

— Богинята не си е губила времето — усмихна се затворнически Ем. Двете от дни се чудеха как точно да си тръгнат незабелязано от Мадисън, без да предизвикат паника и клюки. — Мисля, че така нещата ще се уредят чудесно. Ще тръгнем с тях, след това ще отидем при Изабо.

Занесохме чантите с храна и другия багаж в очуканата кола на Сара. Когато я натоварихме до пръсване, така че едвам се виждаше нещо в огледалото за обратно виждане, двете започнаха да ми дават нареждания.

— Сладкишите са на плота — каза Ем. — А костюмът ми е окачен в дъното на работната стая. Ще ти е таман. Не забравяй и чорапите. Децата обичат чорапите.

— Няма да ги забравя — уверих я. — Нито шапката, макар че е ужасно нелепа.

— Разбира се, че ще си сложиш шапката! — обади се възмутено Сара. — Това е традиция. Гледай да угасиш огъня, преди да тръгнете. Табита трябва да бъде нахранена точно в четири часа. Иначе започва да повръща.

— За всичко ще се погрижим. Оставила си ни списък — изтъкнах аз и я потупах по рамото.

— Ще ни се обадите ли у семейство Хънтърс, за да ни кажете кога тръгват Мириам и Маркъс? — помоли Ем.

— Ето. Вземи — и Матю й подаде телефона си с крива усмивка. — Сама се обади на Маркъс. Там, където отиваме, няма да има покритие.

— Сигурен ли си? — поколеба се Ем. Всички възприемахме телефона на Матю като продължение на ръката му и беше странно да го видим без него.