Дебора Харкнес - Аз, вещицата

— Довиждане, бабо. — Нито Бриджит Бишъп, нито Елизабет бяха с нея.

„Довиждане, Даяна.“

— Къщата трябва да се погрижи за тези неща. — Посочих купчината от предмети на дивана.

„Не се тревожи за нищо, мисли само къде отиваш.“

Минахме през цялата къща и изгасихме лампите. Във всекидневната Матю взе „Доктор Фауст“, обецата и шахматната фигурка.

Огледах за последен път познатата кафеникава кухня.

— Довиждане, къщо.

Табита чу гласа ми и дотича от работната стая на Сара, мяучейки. Спря се внезапно и ни загледа, без да мига.

— Довиждане, малка моя — каза Матю и се наведе да я погали между ушите.

Решихме да тръгнем от хамбара. Беше тихо, без никакви звуци от съвремието, които да ме разсейват. Тръгнахме през ябълковата градина, босите ни крака стъпваха по покрита със слана трева, а студът ни караше да вървим по-бързо. Когато Матю отвори вратата на хамбара, дъхът ми се превърна на пара в хладния въздух.

— Замръзвам. — Придърпах роклята около себе си, а зъбите ми тракаха.

— Когато пристигнем, в „Старата ложа“ ще има запален огън в камината — успокои ме той и ми подаде обецата.

Сложих я на ухото си и протегнах ръка за богинята. Матю пусна фигурката в дланта ми.

— Нещо друго?

— Вино, разбира се, и то червено. — Подаде ми книгата, прегърна ме и ме целуна по челото.

— Къде са твоите покои? — Затворих очи и се опитах да си припомня „Старата ложа“.

— На горния етаж, в западната част, гледат към пасбището на елените.

— И на какво мирише?

— На дом — каза той. — На пушек от дърва и печено месо от вечерята на прислугата, на пчелен восък от свещите и на лавандулата, с която ароматизираме чаршафите.

— Чуваш ли нещо характерно?

— Абсолютно нищо. Само камбаните от „Света Богородица“ и „Архангел Михаил“, пукането на огъня и хъркането на кучетата от стълбите.

— Как се чувстваш, когато си там? — попитах и се съсредоточих върху думите му и върху това, което те ме караха да усещам.

— Винаги съм се чувствал… обикновен в „Старата ложа“ — промълви Матю. — Това е мястото, където мога да съм себе си.

Във въздуха се разнесе аромат на лавандула, който нямаше никакво място през октомври в Мадисън. Наслаждавах се на миризмата и си спомних за бележката на баща ми. Очите ми вече бяха напълно отворени за възможностите на магията.

— Какво ще правим утре?

— Ще се разхождаме в парка — промърмори той до ухото ми и ме стисна силно. — Ако времето е хубаво, ще отидем да пояздим. По това време навън в градината няма кой знае какво. Някъде трябва да има лютня. Ще те науча да свириш на нея, ако искаш.

Към аромата на лавандула се прибави нов, тръпчив и сладък. Видях дървета, отрупани с плодове, които не можех да достигна. Обзе ме непреодолимо желание и си спомних как Емили ми бе казала, че магията е в сърцето, не само в ума.

— Има ли дюли в градината?

— Да — прошепна Матю до косата ми. — Вече трябва да са узрели.

Дърветата се разтвориха във въздуха, макар мирисът им да остана. Видях плитка сребърна купа върху дълга дървена маса. В матираната й повърхност се отразяваха светлините от свещите и огнището. В купата имаше яркожълти дюли, те бяха източникът на аромата. Пръстите ми обвиха корицата на книгата от настоящето, но се сключиха около плод в миналото.

— Помирисвам дюлите. — Новият ни живот в „Старата ложа“ вече ме зовеше. — И не забравяй, не се пускай, каквото и да стане. — Вероятността да го загубя, когато миналото ме погълне, ми се струваше много плашеща.

— Никога — каза той категорично.

— Отлепи стъпалото си от земята и го постави обратно на нея, когато ти кажа.

Той се засмя.

— Обичам те, лъвице моя. — Обичайният му отговор, но той ми беше достатъчен.

„У дома“, помислих си.

Сърцето ми се препълни с копнеж.

Непозната камбана отброи часа.

Усетих топлината на огнището.

Въздухът се изпълни с аромат на лавандула, пчелен восък и зрели дюли.

— Време е. — Двамата заедно повдигнахме стъпалата си и прекрачихме в неизвестното.

Къщата беше необичайно тиха.

На Сара й изглеждаше пуста не само защото липсваха разговорите между седемте будни личности.

А защото не знаеше какво става.

Тръгнаха си от сбирката на сестринството по-рано, под предлог, че трябва да си приготвят багажа за пътуването с Фей и Джанет. Ем намери празен куфар до дивана във всекидневната, а Сара откри дрехите, струпани на купчина върху пералнята.

— Тръгнали са — каза Ем.