— Това е «Дева Мария» — каза, заслушан в звуците на града. — И «Света Екатерина».
— А това «Свети Павел» ли е? — попитах, когато чух провлачен звън.
— Не. Мълнията, която унищожи кулата, съсипа и камбаните — обясни той. — Всъщност е «Христос Спасител». Минахме покрай нея, когато идвахме насам. — Останалите лондонски църкви забиха камбаните си в синхрон с катедралата на Саутуарк. Някакъв скитник заудря с метален предмет навън и това бе последният звук, който чух, преди сънят да ме погълне.
Посред нощ се събудих от разговор, долитащ от кабинета на Матю. Опипах леглото, но него го нямаше при мен. Кожените каиши, които прикрепяха дюшека, проскърцаха и се опънаха, когато скочих на студения под. Потреперих и се наметнах с шал, преди да изляза от стаята.
Ако се съдеше по разтопения восък по свещниците, Матю работеше от часове. При него беше Пиер, застанал до полиците, поставени в ниша до огнището. Приличаше на човек, когото са влачили през калта на Темза по време на отлива.
— Обиколих целия град с Галоуглас и ирландските му приятели — промърмори Пиер. — Ако шотландците знаят нещо повече за директора на училището, те не искат да го кажат, милорд.
— Какъв директор на училище? — намесих се още с влизането си в стаята. Тогава забелязах малката врата в дървената ламперия.
— Извинявайте, мадам. Не исках да ви събудя. — Уплахата на Пиер си личеше дори под мръсотията, с която бе покрит, а от вонята, която я придружаваше, очите ми се насълзиха.
— Няма нищо, Пиер. Върви. Ще те намеря по-късно. — Матю изчака прислужника да избяга със скърцащите си обувки. Очите му се преместиха към сенките до камината.
— Стаята, в която се влиза от тук, не бе включена в обиколката ми за добре дошла — отбелязах и се доближих до него. — Какво е станало?
— Още новини от Шотландия. Осъдили са на смърт магьосник на име Джон Фиан, директор на училище от Престънпанс. Докато ме е нямало, Галоуглас се опитал да разбере дали има някаква истина зад ужасните обвинения: поклонничество пред Сатаната, разчленяване на трупове, излизане в открито море заедно с дявола и Агнес Сампсън с цел саботаж на политиката на краля. — Матю хвърли лист хартия на бюрото пред себе си. — Доколкото успях да разбера, Фиан е просто това, което наричаме темпестарий и нищо повече.
— Магьосник, който владее вятъра и вероятно и водата — преведох аз непознатата дума.
— Да — съгласи се Матю и кимна. — Фиан допълвал учителската си заплата, като предизвиквал бури по време на суша и ранно топене на леда, когато изглеждало, че шотландската зима не иска да свършва. Съселяните му го обожавали, така твърдят всички. Дори и учениците му само го хвалели. Може би е бил и ясновидец — твърди се, предсказвал смъртта на хората, но това може и Кит да си го е измислил, за да украси историята като за пред английска публика. Той е обсебен от допълнителните сетива на магьосниците, както си спомняш.
— Вещиците са уязвими за променливите настроения на съседите си, Матю. В един миг сме приятели, а на следващия бягаме от глада или дори по-лошо.
— Случилото се с Фиан е определено по-лошо — каза мрачно Матю.
— Мога да си представя — въздъхнах аз и потреперих. Ако Фиан е бил измъчван като Агнес, сигурно се е зарадвал на смъртта. — Какво има в тази стая?
Матю помисли дали да не ми каже, че е тайна, но разумно се отказа. След това стана.
— По-добре да ти покажа. Стой до мен. Все още е тъмно, а не можем да внесем свещ в тази стая, защото някой може да ни види отвън. Не искам да се спънеш. — Кимнах мълчаливо и го хванах за ръката.
Пристъпихме през прага и се озовахме в дълга стая с много тесни прозорци, почти като срезове, скрити под стрехите. След малко очите ми се приспособиха и започнаха да различават сиви очертания в мрака. Два стари градински стола от върбови клонки стояха един срещу друг, облегалките им бяха извити напред. Ниски изпочупени пейки бяха поставени в две редици в средата на стаята. На тях имаше странна сбирщина от предмети: книги, листове, писма, шапки и дрехи. Вдясно проблесна метал: забити вертикално саби. На пода до тях лежеше купчина ками. Чуваше се скърцане и тупкане на крачета.
— Плъхове. — Матю го каза делово, но аз не се въздържах и придърпах нощницата около краката си. — С Пиер правим каквото можем, но е невъзможно да се отървем напълно от тях. Те намират всяка хартия за неустоима. — Посочи нагоре и аз чак тогава забелязах странните гирлянди по стените.
Приближих се, за да ги огледам по-добре. Висяха на тънки връвчици, окачени на забити в стената пирони с квадратни глави. На всеки канап бяха нанизани през горните им леви ъгли множество документи. Така се образуваше нещо като книжен венец.
Читать дальше