Дебора Харкнес - Нощна сянка

Засмях се тихо.

— Излиза, че аз ще издам тайната. Ти си страхотен закрилник, по поведението ти никой няма да се досети какво крием.

— Не бъди толкова сигурна — поклати глава той и се усмихна широко. Стисна пръстите ми. Това беше определено закрилнически жест.

— Ако продължаваш да ме докосваш така, хората бързичко ще се досетят — укорих го малко сприхаво и прокарах пръсти по рамото му. Той потрепери, а аз се усмихнах. — Не бива да трепериш, когато те докосва нещо топло.

— Не затова потреперих. — Матю се изправи и скри светлината от свещите.

Сърцето ми прескочи. Той се усмихна, като чу леката промяна в пулса ми, и ме повлече към леглото. Свалихме си дрехите, хвърлихме ги на пода, където те образуваха две бели петна, привличащи сребристата светлина, струяща през прозорците.

Докосването на Матю бе леко като перце, докато движеше ръце по малките промени, които вече се извършваха в тялото ми. Застоя се по всеки сантиметър изтръпнала плът, но хладният му допир увеличаваше копнежа, вместо да го потушава. Всяка негова целувка беше сложна като чувствата ни към това да имаме общо дете. Но в същото време думите, които шепнеше в мрака, ме окуражаваха да се съсредоточа само в него. Когато вече не можех да чакам повече, Матю влезе в мен и започна да се движи бавно и нежно, точно както ме целуваше.

Извих гръб в опит да увелича контакта между нас и Матю застина. Тази моя поза му помогна да стигне до входа на утробата ми. И в този кратък миг, в тази частица вечност баща, майка и дете бяха толкова близо, колкото изобщо е възможно за три същества.

— Цялото ми сърце, целият ми живот — обеща той и продължи да се движи в мен.

Извиках и Матю ме притисна, докато спра да треперя. След това започна да ме целува, като тръгна от вещерското ми трето око, продължи с устните, шията, гърдите, слънчевия сплит, пъпа и завърши с корема.

Взря се в мен, поклати глава и се ухили като хлапак.

— Направихме дете — извика, обезумял от щастие.

— Да — съгласих се аз и се усмихнах в отговор.

Матю се пъхна между бедрата ми и ги разтвори. Уви едната си ръка около коляното ми, а с другата прегърна другия ми крак, след това отпусна глава на корема ми като на възглавница и въздъхна доволно. Напълно притихнал се заслуша в движението на кръвта, която сега хранеше нашето дете. Когато го чу, вдигна глава и очите ни се срещнаха. Той се усмихна искрено и ослепително, след това продължи да слуша.

Под светлината на свещите в сумрака на коледната сутрин усетих тихата сила, която идваше от споделянето на любовта ни с още едно същество. Вече не бях самотен метеор, който се движи през времето и пространството, бях част от сложна планетарна система. Имах нужда да се науча как сама да излъчвам гравитация, докато ме привличат по-големи и по-силни от мен тела. Или с други думи — Матю, семейство Дьо Клермон и нашето дете, както и Паството, можеха да ме извадят от орбита.

Времето, което прекарах с майка си, беше прекалено кратко, но за седем години тя успя да ме научи на много неща. Помнех безусловната ѝ любов, прегръдките, които сякаш траеха с дни, как винаги беше права, когато имах нужда да е права. Както казваше Матю: децата се нуждаят от любов, надежден източник на спокойствие и възрастен, готов да поеме отговорността за тях.

Време беше да спра да разглеждам пътешествието ни тук като семинар за напреднали по шекспирова Англия и да призная, че това е последният ми и най-добър шанс да разбера коя съм, за да знам как да помогна на детето си да разбере своето място в живота.

Но първо трябваше да намеря вещица.

Прекарахме уикенда кротко, радвахме се на тайната си и се забавлявахме с предположенията на всички бъдещи родители. Дали най-новият член на семейство Дьо Клермон ще има черна коса като баща си, но моите сини очи? Дали ще обича точните науки, или историята? Дали ще е сръчен в ръцете като Матю, или ще е непохватен като мен? А относно пола бяхме на различни мнения. Аз бях сигурна, че ще е момче, а Матю бе почти толкова убеден, че ще е момиче.

Изтощени и развълнувани, решихме да си починем от гадаене за бъдещето и да разгледаме Лондон от 16-и век от топлото си жилище. Започнахме с прозорците с изглед към Уотър Лейн. От тях аз се взрях в далечните кули на Уестминстърското абатство. Накрая седнахме на столове пред прозорците в спалнята, откъдето се виждаше Темза. Нито студът, нито фактът, че на този християнски празник трябва да се почива, бяха спрели лодкарите да превозват товари и пътници. В дъното на улицата, на стълбите, които водеха към брега, се бяха скупчили наемници, а празните им лодки се поклащаха на вълните.