Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Синът ми обича Даяна и ако знаеше за детето, щеше да предпочете да ѝ обърне гръб, вместо да поставя нея и бебето в опасност.

— Семейство Бишъп не се плашат лесно, Изабо. Ако Даяна иска сина ти, ще намери начин да го има.

— Е, тя наистина го иска и те вече си принадлежат — изтъкна Емили. — Но не ще споделим тази новина само с Маркъс. Софи и Натаниъл също трябва да знаят.

Сара и Емили излязоха от библиотеката. Спяха в старата стая на Луиза дьо Клермон надолу по коридора. На Сара ѝ струваше, че в някои периоди от деня вътре ѝ мирише на Даяна.

Изабо остана в библиотеката, събра книгите и ги подреди по местата им. Когато стаята придоби отново нормалния си вид, тя се върна на дивана и взе бележката от съпруга си. В нея не пишеше нищо повече от това, което бе споделила с вещиците. Тя препрочете последните редове.

«Но стига за тези мрачни проблеми. Трябва да се пазиш, за да се насладиш на бъдещето с тях. Минаха два дни, откакто не съм ти напомнял, че държиш сърцето ми в ръцете си. Ще ми се да го правя непрекъснато, за да не го забравяш, нито името на мъжа, който ще те обича завинаги.»

Филип

В последните дни от живота му имаше мигове, в които той не можеше да си спомни собственото име, да не говорим за нейното.

— Благодаря ти, Даяна — прошепна Изабо в мрака, — че ми го върна.

След няколко часа Сара чу странен звук над главата си — беше като музика, но и нещо повече. Тя се измъкна от стаята и откри Март в залата, завита в стар плюшен халат с избродирана жаба на джоба. Изражението ѝ беше едновременно весело и тъжно.

— Какво е това? — попита Сара и погледна нагоре. Този красив и трогателен звук нямаше как да е човешко творение. Сигурно на покрива имаше ангел.

— Изабо пак пее — отвърна Март. — Правила го е само веднъж след смъртта на Филип, когато племенницата ти беше в опасност и имаше нужда да бъде върната обратно в този свят.

— Добре ли е? — Във всяка нота имаше толкова мъка и загуба, че сърцето на Сара се сви. Нямаше думи, с които да се опише този звук.

Март кимна.

— Музиката е хубаво нещо, знак, че траурът ѝ може най-накрая да свърши. Чак тогава Изабо ще започне да живее отново.

Двете жени — вампирката и вещицата — слушаха, докато и последните ноти не заглъхнаха.

— Прилича на бавноразвиващ се таралеж — отбелязах. Елизабетинският Лондон беше пълен с тънки кули, които стърчаха от всички сгради. — Какво е това? — ахнах и посочих към голяма каменна стена с високи прозорци. Над дървения покрив се издигаше нещо обемисто и обгоряло, което правеше пропорциите на сградата да изглеждат напълно сбъркани.

— Катедралата «Свети Павел» — обясни Матю. Ала не беше елегантният шедьовър с бял купол на Кристофър Рен, който в огромната си част бе скрит зад модерните офис сгради. Старата катедрала «Свети Павел» бе кацнала на най-високия хълм в Лондон и се виждаше веднага цялата.

— Кулата ѝ беше ударена от мълния и дървеният покрив се подпалил. Англичаните смятат за чудо, че цялата катедрала не е изгоряла до основи — продължи той.

— А пък французите вярват — и това никак не е изненадващо, че Божията ръка се е намесила малко по-рано в това събитие — подхвърли Галоуглас. Той ни бе посрещнал в Дувър, бе взел лодка от Саутуарк и сега гребеше срещу течението. — Без значение дали Бог е отговорен, той не е осигурил пари за ремонта.

— Нито пък кралицата. — Матю бе насочил вниманието си към кейовете по брега и ръката му почиваше върху дръжката на сабята.

Нямах представа, че старата катедрала «Свети Павел» е била толкова голяма. Ощипах се отново. Правех го, откакто видях Тауър (този дворец също изглеждаше огромен без небостъргачите край него) и Лондонския мост (който функционираше и като своеобразен базар). Много гледки и звуци ме бяха очаровали, откакто пристигнахме в миналото, но нищо не бе спирало така дъха ми, както Лондон.

— Сигурен ли си, че не искаш първо спрем в центъра? — Галоуглас намекваше, че така е най-разумно да се постъпи, още откакто се бяхме качили в лодката.

— Отиваме в Блекфрайърс — бе категоричен Матю. — Всичко друго може да почака.

Племенникът му не изглеждаше убеден, но продължи да гребе, докато не стигнахме най-западната точка на стария, обграден с крепостна стена град. Там спряхме лодката под стръмно каменно стълбище. Най-долните му стъпала бяха потопени в реката и си личеше, че нивото ще продължи да се покачва, докато и останалата част не се потопи. Галоуглас хвърли въжето на як мъж, който прочувствено му благодари, че му е върнал собствеността цяла.