Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Виждам, че Кит пак ме е изпреварил — усмихна се тъжно Матю. — Надявах се сам да ти кажа.

— Какво значение има кой ще сподели щастливата новина? — Лорд Нортъмбърленд се поклони. — Благодаря за гостоприемството, госпожо, и извинете, че ви поздравявам в такъв вид. Много мило, че се подлагате на страданието да посрещнете приятелите на съпруга си толкова скоро. Би трябвало веднага да си тръгнем, щом научихме за пристигането ви. Щеше да е по-правилно да се настаним в странноприемница.

— Добре дошли сте, милорд. — Сега беше моментът да направя реверанс, но тежката ми черна пола бе толкова трудна за управляване и корсетът ми бе пристегнат толкова здраво, че не успях да се наведа от кръста. Поставих краката си в правилната позиция, но се олюлях, щом си подгънах коленете. Голяма ръка с дебели пръсти се стрелна, за да ме хване.

— Наричайте ме Хенри, госпожо. Всички тук ми викат Хал, така че истинското ми име се смята за съвсем официално обръщение. — Като мнозина, които имат затруднения със слуха, той нарочно говореше тихо. Пусна ме и пренасочи вниманието си към Матю. — Защо нямаш брада, Матю? Да не си бил болен?

— Лека треска, нищо сериозно. Бракът ме излекува. Къде са останалите? — Той се огледа за Кит, Джордж и Том.

Голямата зала на «Старата ложа» изглеждаше съвсем различна на дневна светлина. Бях я видяла вечерта, но тази сутрин се оказа, че ламперията всъщност са капаци на прозорци и сега те всички бяха отворени. От това помещението бе станало по-просторно въпреки чудовищно голямата камина в далечния край. Тя бе украсена със средновековни каменни пластики, без съмнение спасени от Матю от руините на абатството, намирало се някога на това място — изпито лице на светец, древен герб, готически кръст.

— Даяна? — Развеселеният глас на съпруга ми прекъсна моя оглед на залата и нейното съдържание. — Останалите са във всекидневната, четат и играят карти. Хал не се чувства удобно да се присъедини към тях, докато не бъде поканен от господарката на дома.

— Графът трябва да остане, разбира се, а ние можем веднага да отидем при твоите приятели. — Стомахът ми се сви.

— Или можем първо да те нахраним — предложи той с блеснали очи. След като посрещнах Хенри Пърси без произшествия, Матю бе започнал да се отпуска. — Някой предложи ли ти нещо за ядене, Хал?

— Пиер и Франсоаз бяха внимателни както винаги — увери ни той. — Разбира се, ако госпожа Ройдън ми прави компания… — Гласът му заглъхна и стомахът му изкъркори заедно с моя. Човекът беше висок като жираф. Сигурно му трябваха огромни количества храна, за да поддържа това тяло.

— Аз също бих се зарадвала на една обилна закуска, милорд — казах през смях.

— Хенри — поправи ме графът внимателно, усмихна се широко и на брадичката му се появи трапчинка.

— Тогава вие ме наричайте Даяна. Не мога да се обръщам към графа на Нортъмбърленд на малко име, ако той продължава да ме нарича госпожа Ройдън. — А Франсоаз толкова бе настоявала да отдам дължимата почит на високата му титла.

— Много добре, Даяна — съгласи се Хенри и ми подаде ръка.

Поведе ме през коридора, в който ставаше течение, и влязохме в уютна стая с нисък таван. Беше приятна и приветлива, само южната ѝ стена имаше прозорци. Въпреки сравнително малките си размери бе побрала три маси със съответните столове и пейки. Тих шум от човешка дейност и потракването на тенджери и тигани ми подсказаха, че се намираме близо до кухнята. Някой бе забол страница от алманах на стената, а на централната маса лежеше географска карта, единият ъгъл на която бе затиснат със свещник, а другият — с плитка калаена купа, пълна с плодове. Композицията с всичките си симпатични детайли приличаше на холандски натюрморт. Спрях се, замаяна от аромата.

— Дюлите. — Протегнах пръсти, за да ги докосна. Изглеждаха точно така, както си ги бях представила в Мадисън, когато Матю ми описваше «Старата ложа».

Хенри изглеждаше озадачен от реакцията ми на обикновена паница плодове, но бе прекалено добре възпитан, за да коментира. Настанихме се на масата и прислужница добави пресен хляб, плато с грозде и панер ябълки към натюрморта пред нас. Беше успокояващо да видя позната храна. Хенри си взе и аз последвах примера му, като внимателно наблюдавах какво си избира и по колко яде. Винаги детайлите издаваха невежеството, а аз исках да изглеждам възможно най-обикновена. Докато пълнехме чиниите си, Матю си наля чаша вино.

По време на цялата закуска Хенри се държа безупречно любезно. Не ми зададе нито един личен въпрос, не любопитстваше и за делата на Матю. Само ни разсмиваше с истории за кучетата си, именията си и тираничната си майка, като не спираше да ни подава препечен хляб от огнището. Точно бе започнал да разказва как сменял жилището си в Лондон, когато откъм двора се чу шум. Графът, който бе с гръб към вратата, не забеляза нищо.