Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Намеренията ни един към друг тогава бяха чисти. Но сега не искам неприятности. — Сведох поглед към пръстена на Изабо и опипах халката с палеца си. Надеждата ми, че ще можем да се слеем с миналото, вече изглеждаше напразна и наивна. Огледах се около себе си. — А това…

— Тук сме само по две причини, Даяна: да ти намерим учител и да открием онзи алхимичен ръкопис, ако можем. — Ставаше въпрос за тайнствения Ашмол 782, който ни бе събрал. През двайсет и първи век той бе на сигурно място сред милиони томове в Бодлианската библиотека в Оксфорд. Когато попълних заявката, нямах представа, че с това просто действие ще разваля сложна магия, която бе приковала ръкописа към полицата, и че същата магия ще се активира отново в мига, в който върна книгата. Освен това бях напълно невежа за многобройните тайни за вещиците, вампирите и демоните, които страниците на ръкописа биха могли да разкрият, както твърдяха слуховете. Матю смяташе, че ще е по-умно да потърсим Ашмол 782 в миналото вместо да се опитваме да развалим магията за втори път в съвременния свят.

— Докато се върнем, това ще е твоят дом — продължи той. Опитваше се да ми вдъхне кураж.

Солидната мебелировка в стаята ми изглеждаше позната от музеи и каталози за аукциони, но никога нямаше да почувствам «Старата ложа» като свой дом. Опипах дебелата ленена тъкан на кърпата — толкова различна от избелелите хавлиени комплекти на Сара и Ем, всичките изтънели от дълга употреба. От другата стая се носеха гласове, които говореха в ритъм, непонятен за съвременния човек — историк или не. Но миналото беше единствената ни възможност. Другите вампири ни дадоха ясно да разберем това през последните ни дни в Мадисън, когато ни бяха подгонили и почти убиха Матю. Ако искахме да изпълним и останалата част от плана ни, първият ми приоритет сега беше да мина за автентична елизабетинска жена.

— «Прекрасен нов свят!» — Беше грубо погазване на историята да цитирам Шекспир две десетилетия преди «Бурята» да бъде написана, но сутринта не беше лека.

— «За тебе той е нов» — отговори ми Матю. — Готова ли си да посрещнеш неприятностите?

— Разбира се. Само да се облека. — Изправих рамене и станах от стола. — Как се поздравява граф?

Тревогите ми за етикета се оказаха излишни. Титлите и формалностите не бяха важни, когато въпросният граф беше любезният гигант Хенри Пърси.

Франсоаз, за която приличието имаше значение, цъкаше с език и се суетеше, докато довършваше тоалета ми: нечия чужда фуста; позлатен корсет, който да пристегне атлетичната ми фигура и да ѝ придаде по-традиционна женственост; бродирана рокля, която миришеше на лавандула и кедър, с висока плисирана яка; черна кадифена пола във формата на камбана; и официалното сако на Пиер, единствената дреха, която се доближаваше до моя размер. Колкото и да се опитваше обаче, Франсоаз не успя да го закопчее на гърдите ми. Затаих дъх, глътнах си корема и се надявах на чудо, докато тя опъваше връзките на корсета, но само божествена намеса можеше да направи силуета ми по-изящен.

По време на сложния процес зададох на Франсоаз поредица въпроси. Портретите от периода ме бяха накарали да очаквам да пъхнат под полата ми твърда клетка, наречена кринолин. Ала вместо него тя завърза на кръста ми нещо подобно на направена от плат поничка. Единствената ѝ положителна функция беше, че държеше материята далеч от краката ми и ми позволяваше да се движа по-леко — стига по пътя ми да нямаше мебели. Но от мен се очакваше и да правя реверанси. Франсоаз бързо ме научи на това и ми обясни как да се обръщам към Хенри Пърси — той беше лорд Нортъмбърленд, макар фамилията му да бе Пърси, и освен това да беше граф.

Но нямах възможност да използвам това новопридобито знание. Веднага щом с Матю влязохме в голямата зала, към нас се втурна върлинест младеж в изцапан с кал кафяв кожен костюм за пътуване. Широкото му лице бе оживено от любопитство, което бе повдигнало почти белите му вежди към челото. Линията на косата му по средата имаше V-образна форма.

— Хал! — Матю му се усмихна доволно и свойски като по-голям брат. Но графът не обърна внимание на стария си приятел, а се насочи към мен.

— Г-г-госпожо Ройдън. — Дълбокият му басов глас звучеше безцветно и почти нямаше следа от акцент. Преди да слезем, Матю ми бе обяснил, че Хенри бил малко глух и заеквал от дете. Обаче много добре четял по устните. Ето най-накрая някой, с когото щях да мога да си поговоря, без да се притеснявам.