Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Кой си ти, Матю? — Не се бях сетила да го питам, преди да тръгнем.

— Матю Ройдън — отвърна той и кимна, все едно току-що се бяхме запознали. — Приятел на поетите.

— Историците не знаят почти нищо за теб — казах аз, озадачена. Матю Ройдън беше най-мистериозната личност, свързвана с Нощната школа.

— Сигурно вече не си изненадана, след като знаеш кой всъщност е Матю Ройдън, нали? — И вдигна черната си вежда.

— О, изненадата ми стига за цял живот. Трябваше да ме предупредиш, преди да ме хвърлиш насред това.

— И какво щеше да направиш? Едва имахме време да се облечем, преди да тръгнем, да не говорим за подробно изследване. — Той седна и пусна краката си на пода. Интимното ни време се оказа за жалост много кратко. — Няма причина да се тревожиш. Те са обикновени хора, Даяна.

Каквото и да твърдеше Матю, тези хора хич не бяха обикновени. Нощната школа издигаше еретични тези, подиграваше се на корумпирания двор на кралица Елизабет и се надсмиваше над научните претенции на църквата и университетите. «Луди, лоши хора, които е опасно да познаваш» — това бе най-точното описание на тази група. Ние не бяхме пристигнали на приятелска сбирка за Вси светии. Бяхме попаднали в стършеловото гнездо на елизабетинската интрига.

— Като оставим настрани колко безразсъдни са приятелите ти, едва ли очакваш да се чувствам удобно, когато ме представяш на хора, които съм изучавала цял живот — възроптах аз. — Томас Хариът е един от най-великите астрономи на своето време. Приятелят ти Хенри Пърси е алхимик. — Пиер явно бе запознат как изглежда жена на ръба на нервна криза, затова бързо подаде чифт черни панталони на съпруга ми, за да може бързо да се оттегли, когато гневът ми избухне.

— Уолтър и Том също са. — Матю отхвърли предложената му дреха и се почеса по брадата. — И Кит се заиграва, макар и без успех. Опитай се да не показваш какво знаеш за тях. То бездруго най-вероятно е погрешно. И внимавай с историческите етикети на съвремието — продължи да ме наставлява, като най-накрая взе панталоните и ги обу. — Уил ще измисли Нощната школа, за да се заяжда с Кит, но чак след няколко години.

— Не ми пука какво е правил, прави или ще направи в бъдеще Уилям Шекспир, стига и той да не е в този миг заедно с граф Нортъмбърленд в голямата зала! — троснах се и се измъкнах от високото легло.

— Разбира се, че Уил не е там долу — махна с ръка Матю. — Уолтър не одобрява римите му, а Кит го смята за разбойник и крадец.

— Е, какво облекчение. Какво смяташ да им кажеш за мен? Марлоу се досеща, че крием нещо.

Сиво-зелените очи на Матю срещнаха моите.

— Вероятно истината. — Пиер му подаде черен дублет със сложна декорация и се загледа втренчено в точка над рамото ми. Беше образец за добър прислужник. — Че можеш да пътуваш през времето и си вещица от Новия свят.

— Истината значи — повторих с равен тон. Пиер чуваше всяка дума, но не показваше никаква реакция, а Матю се държеше сякаш прислужникът беше невидим. Почудих се дали ще останем тук достатъчно дълго, за да мога и аз по същия начин да забравя за присъствието му.

— Защо не? Том ще запише всичко, което казваш, и ще го сравни с бележките си за алгонкинските езици[10]. Никой друг няма да обърне кой знае какво внимание. — Матю изглеждаше по-загрижен за облеклото си, отколкото за реакцията на приятелите си.

Франсоаз се върна с две топлокръвни жени, чиито ръце бяха кълни с чисти дрехи. Тя посочи нощницата ми и аз се скрих зад таблата на леглото, за да я сваля. Бях благодарна, че времето, прекарано в съблекалните, бе премахнало повечето ми притеснения от разголването пред непознати. Плъзнах нощницата над краката си и се опитах да я издърпам през главата.

— Кит ще обърне внимание. Бездруго си търси причина да не ме харесва, а така ще получи няколко.

— Той няма да създава проблеми — каза уверено Матю.

— Марлоу твой приятел ли е, или твоя кукла на конци? — Все още се борех да сваля нощницата през главата си, когато чух някой ужасено да затаява дъх и да произнася приглушено: «Mon Dieu».

Замръзнах. Франсоаз бе видяла гърба ми и белега във формата на кръст, който се простираше от край до край през долната част на гръдния ми кош, заедно със звездата между лопатките ми.

— Аз ще облека мадам — каза хладно Франсоаз на прислужниците. — Оставете дрехите и обратно на работа.

Жените си тръгнаха, след като направиха реверанс и се спогледаха с вяло любопитство. Не бяха видели белезите. Когато излязоха, всички заговорихме едновременно. Ужасеното «Кой стори това?» на Франсоаз се сблъска с «Никой не трябва да знае» на Матю и моето леко отбранително «Това е просто белег».