Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Вие сте си у дома, милорд?! — възкликна мъжът, очевидно объркан. Странно, но заради френския му акцент го разбирах по-лесно. — Вестоносецът в четвъртък каза…

— Плановете ми се промениха, Пиер. — Матю се обърна към жената: — Вещите на съпругата ми се изгубиха по време на пътуването, Франсоаз, а дрехите на гърба ѝ бяха толкова мръсни, че ги изгорих. — Излъга смело и уверено. Но нито вампирите, нито Кит изглеждаха убедени.

— Съпругата ви? — повтори Франсоаз със същия френски акцент като на Пиер. — Но тя е т…

— Топлокръвна — довърши Матю вместо нея и взе бокал от подноса. — Кажи на Шарл, че има още едно гърло за хранене. Даяна беше болна и трябва да яде прясно месо и риба по съвет на лекаря си. Ще се наложи някой да отиде до пазара, Пиер.

Прислужникът премигна.

— Да, милорд.

— Тя също така се нуждае от нещо, което да облече — отбеляза Франсоаз, след като ме разгледа оценяващо. Матю кимна и тя изчезна, а Пиер я последва.

— Какво е станало с косата ти? — Матю вдигна една тъмноруса къдрица.

— О, не — промълвих. Ръцете ми се стрелнаха нагоре. Вместо обичайната си права, сламеноруса и дълга до раменете коса неочаквано напипах ситни червеникавозлатисти букли, които стигаха до кръста ми. За последен път прическата ми бе живяла свой собствен живот, когато играх Офелия в постановка на «Хамлет» в колежа. И тогава, и сега неестествено бързият ѝ растеж и промяната в цвета не бяха добри знаци. Вещицата в мен се бе събудила по време на пътуването към миналото. Не се знаеше какви други магии се бяха отключили.

Вампирите сигурно помирисаха адреналина и внезапния прилив на тревожност, предизвикан от осъзнаването на промяната, или просто чуха песента на кръвта ми. Но демоните като Кит можеха да усетят повишената ми вещерска енергия.

— Мили боже! — Усмивката на Марлоу беше пълна със злоба. — Довел си вещица у дома. Какви злини е сторила?

— Престани, Кит. Не е твоя работа. — Гласът на Матю отново стана заповеднически, но пръстите, докосващи косата ми, си останаха нежни. — Не се тревожи, mon coeur[1]. Сигурен съм, че не е нищо друго, освен изтощение.

Шестото ми чувство се бунтуваше в несъгласие. Последната трансформация не можеше да се дължи просто на преумора. Макар да бях вещица по произход, все още не познавах целия потенциал на силите, които бях наследила. Дори леля ми Сара и партньорката ѝ Емили Мадър — и двете вещици — не бяха в състояние да кажат със сигурност какви са те и как най-добре да ги управлявам. Научните тестове на Матю бяха установили генетични маркери за магически способности в кръвта ми, но нямаше гаранция кога и дали изобщо те ще се реализират.

Преди да продължа да се тревожа още повече, Франсоаз се върна с нещо, което приличаше на игла за кърпене и пълна с карфици уста. Придружаваше я цяла подвижна планина кадифе, вълна и лен. Слабите мургави крака, които се подаваха под купчината плат, подсказваха, че Пиер е погребан някъде в нея.

— За какво са? — попитах подозрително и посочих карфиците.

— За да вкараме мадам в това, разбира се. — Франсоаз взе от върха на купчината скучна кафява дреха, която приличаше на брашнен чувал. Не би била първият ми избор за посрещане на гости, но тъй като имах оскъдни познания по елизабетинска мода, трябваше да се оставя на милостта на Франсоаз.

— Слез долу, където ти е мястото, Кит — подкани Матю приятеля си. — Скоро ще дойдем при теб. И си дръж езика зад зъбите. Не е твоя работа да разказваш на другите, аз ще го направя.

— Както кажеш. — Марлоу придърпа надолу дублета[2] си с цвят на черница, небрежен жест, който обаче не скри треперенето на ръцете му, и се поклони леко и подигравателно. Така едновременно призна първенството на Матю, но го и подкопа.

След като демонът напусна стаята, Франсоаз сложи чувала на близката пейка, после ме обиколи, като се опитваше да определи откъде би било най-добре да започне. Въздъхна раздразнено и започна да ме облича. Матю отиде до масата, вниманието му бе привлечено от книжата, пръснати по нея. Отвори един прилежно сгънат хартиен правоъгълник, запечатан с розов восък, и очите му се стрелнаха по ситните изписани на ръка букви.

— Dieu![3] Бях забравил за това. Пиер!

— Милорд? — долетя приглушен глас изпод планината от плат.

— Остави това и ми разкажи за последното оплакване на лейди Кромуел. — Матю се отнасяше към Пиер и Франсоаз сърдечно, но и с авторитет. Ако трябваше и аз така да се държа с прислугата, щеше да ми е нужно известно време, за да овладея това изкуство.