Дебора Харкнес: Нощна сянка

Двамата си приказваха тихо край огнището, докато мен ме обличаха, бодяха с карфици и се опитваха да ме превърнат в нещо по-представително. Франсоаз цъкна с език, когато видя единствената ми обеца, онази със златните синджирчета и скъпоценните камъни, принадлежала първоначално на Изабо. Заедно с книгата «Доктор Фауст» на Матю и малката сребърна статуетка на Диана тя ни бе помогнала да се върнем в точно това минало. Франсоаз порови в близката ракла и лесно откри чифта ѝ. След като оправи бижутата ми, тя вдигна над коленете ми дебели чорапи и ги закрепи с алени панделки.

— Мисля, че съм готова — казах, нетърпелива да сляза долу и да започна посещението си в 16-и век. Да четеш книги за миналото, не беше същото като да го преживееш, както показаха краткият ми контакт с Франсоаз и бързият ми курс по облекло.

Матю огледа външния ми вид.

— Ще свърши работа… засега.

— Не просто ще свърши работа, с тези дрехи тя ще изглежда скромна и незабележима — вметна Франсоаз, — а точно такава трябва да е една вещица в този дом.

Матю не обърна внимание на думите ѝ и се обърна към мен.

— Преди да слезем, Даяна, запомни, че трябва да си мериш приказките. Кит е демон, а Джордж знае, че съм вампир, но дори и най-широко скроените същества са подозрителни към новите и различните.

Долу, в голямата зала, поздравих съвсем по елизабетински с добър вечер — или поне така ми се стори — Джордж, безпаричния и безпризорен приятел на Матю.

— Тази жена на английски ли говори? — ококори се той и вдигна кръглите си очила, които правеха сините му очи да изглеждат големи като на жаба. Другата му ръка беше на кръста в поза, каквато за последен път бях видяла нарисувана в Музея на Виктория и Албърт[4].

— Досега е живяла в Честър — отвърна бързо Матю. Приятелят му си остана скептичен. Очевидно дори дивата провинция на Северна Англия не бе достатъчно оправдание за странната ми реч. Акцентът на Матю се бе смекчил до нещо, което по-добре се съчетаваше с ритъма и тембъра на времето, но моят изговор си беше категорично съвременен и американски.

— Тя е вещица — поправи го Кит и отпи от виното.

— Наистина ли? — Джордж ме разгледа с възроден интерес. Нямаше знаци, че този мъж е демон, не получавах сигнали и да е вещер, нито се смразявах от очите му като под погледа на вампир. Джордж беше обикновено топлокръвно човешко същество — изглеждаше ми на средна възраст и уморен, животът вече го бе очукал. — Но ти не харесваш вещиците също като Кит, Матю. Никога не си позволявал да ти говоря по въпроса. Когато бях решил да пиша поема за Хеката, ти ми каза да…

— Тази обаче ми харесва. Толкова много, че се ожених за нея — прекъсна го Матю и ме целуна силно по устните, за да го убеди.

— Оженил си се за нея! — Погледът на Джордж се стрелна към Кит. После си прочисти гърлото. — Значи имаме две неочаквани радости, които да отпразнуваме. Работата не те е забавила, както мислеше Пиер, и си се върнал със съпруга. Поздравления! — Каза го тържествено, все едно произнасяше официално изявление и аз едва потиснах усмивката си. Джордж грейна към мен и се поклони. — Аз към Джордж Чапман, госпожо Ройдън.

Името му ми бе познато. Зарових се из хаотичната информация в мозъка ми на учен историк. Чапман не беше алхимик — това бе специалността ми, името му не бе ми попадало в трудовете, посветени на тази мистериозна наука. Сигурно беше писател като Марлоу, но не можех да си спомня нито едно негово произведение.

След като приключихме с представянето, Матю се съгласи да поседне за малко край огнището с гостите си. Мъжете заговориха за политика, Джордж полагаше усилия да ме включи в разговора, като ми задаваше въпроси за състоянието на пътищата и времето. Отговарях възможно най-кратко и се опитвах да наблюдавам дребните жестове и избора на думи, които щяха да ми помогнат да мина за елизабетинска жена. Джордж се радваше на вниманието ми и ме възнагради с дълга лекция върху последните си литературни занимания. Кит, който не можеше да се примири с второстепенна роля, прекъсна излиянията му, като предложи да прочете на глас откъси от последната версия на своя «Доктор Фауст».

— Ще е нещо като репетиция сред приятели — каза демонът с блеснали очи — преди истинското представление по-късно.

— Не сега, Кит. Минава полунощ и Даяна е уморена от пътуването — отвърна Матю и ме придърпа към себе си.

Кит не откъсваше очи от нас, докато излизахме от стаята. Досещаше се, че крием нещо. Подскачаше при всяка странна за него фраза, с която се осмелявах да се включа в разговора, и стана умислен, когато Матю заяви, че не си спомня къде му е лютнята.