Дебора Харкнес - Нощна сянка

Мисли. Остани жива. Повтарях си инструкциите на Филип от предния ден.

— Кой е пил от кръвта ти, сестро? — попита Шампие.

— Това е рана от нож — отвърнах колебливо. — Сама си я направих. — Не беше лъжа, но не беше и цялата истина. Молех се на богинята да ми позволи да го заблудя.

— Мадам Ройдън крие нещо от мен, а смятам, че и от вас. Трябва да я докладвам на Паството. Това е мой дълг, сир. — Магьосникът погледна очаквателно Филип.

— Разбира се — промърмори той. — Не бих си и помислял да заставам на пътя на дълга ви. Как мога да помогна?

— Ще ви бъда благодарен, ако я държите здраво. Трябва да се гмурнем по-дълбоко за истината — каза Шампие. — Повечето същества намират това търсене за болезнено и дори тези, които нямат какво да крият, инстинктивно се съпротивляват на докосването на вещица.

Филип ме издърпа от хватката на Шампие и грубо ме сложи да седна на стола му. Хвана с една ръка шията ми, а с другата — темето ми.

— Така ли?

— Идеално, сир. — Магьосникът застана пред мен и се намръщи, като видя челото ми. — Но какво е това? — Изцапаните му с мастило пръсти се плъзнаха по челото ми. Ръцете му ми изглеждаха като скалпели и аз стенех и се дърпах.

— Защо докосването ви предизвиква такава болка? — почуди се Филип.

— По-скоро разгадаването на тайните го прави. Мислете за него като за вадене на зъб — обясни Шампие и пръстите му се вдигнаха за един кратък, благословен момент. — Ще издърпам мислите и тайните ѝ от корен, няма да ги оставям да гноясват. Много е болезнено, но след това не остава нищо и ще се вижда ясно какво тя се опитва да скрие. Това е голямото предимство на магията, съчетана с университетско образование. Вещерството и традиционните техники, познати на жените, са груби, суеверни. Моята магия е прецизна.

— Момент, мосю. Простете невежеството ми. Да не би да твърдите, че тази вещица няма да помни какво сте направили и каква болка сте ѝ причинили?

— Ще има само смътен спомен, че е загубила нещо. — Пръстите на Шампие продължиха да се плъзгат по челото ми. Той се намръщи. — Ето нещо много странно. Защо кръвопиец е оставил кръвта си тук?

Осиновяването ми в клана на Филип не беше спомен, който исках да споделя с Шампие. Нито пък желаех да рови в паметта ми за преподаването в «Йейл», за Сара и Ем или Матю. За родителите ми. Стисках облегалките на стола, докато вампирът ме държеше, а един магьосник се канеше да инвентаризира и открадне мислите ми. И нито дъх вещерски вятър или искра вещерски огън не ми идваха на помощ. Силата ми бе напълно притихнала.

— Вие сте белязали тази вещица — каза остро Шампие и го погледна обвинително.

— Да. — Филип не му обясни нищо повече.

— Това е напълно нередно, сир. — Пръстите му продължаваха да ровят в мозъка ми. Магьосникът се ококори, беше учуден. — Но това е невъзможно. Как може тя да е… — Той хлъцна и погледна надолу към гърдите си.

Между две от ребрата на Шампие стърчеше кама, острието бе дълбоко забито в гръдния му кош. Пръстите ми здраво стиснаха дръжката. Когато той започна да се мъчи да я извади, аз я забих още по-дълбоко. Коленете на магьосника се подгънаха.

— Остави, Даяна — нареди Филип и посегна, за да махне ръката ми. — Той ще умре и сам ще падне. Не можеш да го държиш дотогава.

Ала не можех да пусна камата. Мъжът все още бе жив и докато дишаше, Шампие можеше да вземе от мен нещо, което не му принадлежеше.

Бледо лице с черни като мастило очи изникна бързо над рамото на Шампие, а след това една силна ръка отметна главата му назад. Чу се пукане на кости и късане на жили. Матю захапа гърлото на мъжа и започна да пие жадно.

— Къде се бавиш, Матю? — скара му се Филип. — Трябва да действаш бързо. Даяна удари, преди той да успее да довърши мисълта си.

Докато Матю пиеше, в стаята се втурнаха Тома и Етиен, последва ги и разтревожената Катрин. Всички замръзнаха на място. Ален и Пиер се въртяха в коридора с ковача, готвача и двама войници, които обикновено пазеха портата.

— Vous avez bien fait[48] — увери ме Филип. — И вече всичко свърши.

— Трябваше да мисля. — Пръстите ми бяха станали безчувствени, но все още не можех да пусна камата.

— И да останеш жива. Справи се възхитително — похвали ме Филип.

— Мъртъв ли е? — попитах дрезгаво.

Матю отлепи устата си от шията му.

— Категорично — прецени Филип. — Е, един любопитен калвинист по-малко. Казал ли е на някого от приятелите си, че идва тук?

— Не, доколкото мога да преценя — проговори Матю. Очите му бавно си връщаха сивия цвят, докато ме гледаше. — Даяна. Любов моя. Пусни камата. — Някъде в далечината нещо метално издрънча на пода, последвано от мекото тупване на останките от Андре Шампие. Милостиво хладни и познати ръце ме хванаха за брадичката.