Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Кръв от елен му е любимата, разбира се. Не е толкова богата като човешката, но е подобна на вкус.

— Може ли? — попитах колебливо и протегнах пръст към чашата. От еленско месо ми се повдигаше. Може пък с кръвта да е по-различно.

— На милорд няма да му хареса, госпожо Дьо Клермон — обади се Ален с очевидна тревога.

— Но той не е тук — изтъкнах аз. Топнах върха на кутрето си в чашата. Кръвта беше гъста. Приближих я до носа си и я помирисах, както бе направил и готвачът. Каква ли миризма долавя Матю? Какви аромати възприема?

Когато пъхнах пръста между устните си, сетивата ми бяха залети от информация: вятър на скалист връх, удобно легло от листа между две дървета, радостта от свободния бяг. Чух и ритмичен звук. Пулс, ударите на сърце.

Прозренията ми за живота на елена бързо изчезнаха. Протегнах пръста си с неутолимо желание да науча повече, но ръката на Ален ме спря. Ала гладът за информация продължи да ме мъчи. Силата му намаля, когато и последните следи от кръв напуснаха устата ми.

— Може би мадам трябва да се върне веднага в библиотеката — предложи Ален и погледна предупредително готвача.

Преди да си тръгна от кухнята, дадох указания на готвача какво да направи, когато Матю и Филип се върнат от езда. Тръгнахме през дълъг каменен коридор. Когато стигнахме до ниска отворена врата, внезапно спрях. Пиер едва избегна сблъсъка с мен.

— Чия е тази стая? — попитах и гърлото ми се сви от аромата на билки.

— На прислужницата на госпожа Дьо Клермон — обясни Ален.

— Март — прошепнах и прекрачих прага. На полиците бяха грижливо подредени глинени гърнета, а подът бе старателно изметен. Имаше нещо лековито в миризмата на въздуха вътре. Мента? Напомняше ми как миришеха дрехите на икономката. Когато се обърнах, тримата бяха блокирали изхода.

— На мъже не е позволено да влизат тук, мадам — призна Пиер и погледна през рамо, сякаш се страхуваше Март да не се появи всеки момент. — Само Март и мадмоазел Луиза прекарват време в дестилационната. Дори мадам Дьо Клермон не обезпокоява това място.

Изабо не одобряваше билковите лекарства на Март, това го знаех. Икономката не беше вещица, но отварите ѝ бяха почти като тези на Сара. Оглеждах стаята. В кухнята се правеха и други неща, освен готвенето, а аз имах да уча още от 16-и век, не само управление на домакинството и магии.

— Бих искала да използвам дестилационната, докато съм тук.

Ален ме изгледа косо.

— Да я използвате?

Кимнах.

— За алхимични опити. Моля, донесете ми тук две бурета вино, колкото се може по-старо, но да не е станало на оцет. Оставете ме известно време сама, за да огледам какво има.

Пиер и Ален се размърдаха нервно при това неочаквано за тях развитие на събитията. След като сравни моята решителност с нежеланието на придружителите си да ми се подчинят, готвачът пое нещата в свои ръце и избута мъжете към кухнята.

Когато мрънкането на Пиер заглъхна, аз се съсредоточих върху заобикалящата ме среда. Дървената маса пред мен беше силно надраскана от стотиците ножове, които бяха отделяли листа от клонките им. Прокарах пръст по една от вдлъбнатините и го приближих към носа си.

Розмарин. За добра памет.

— Помниш ли? — чух гласа на Питър Нокс, магьосника от съвременния свят, който ме бе измъчвал със спомени за смъртта на родителите ми и бе искал Ашмол 782 за себе си. Миналото и настоящето отново се сблъскаха и аз хвърлих поглед към ъгъла край огнището. Там имаше сини и кехлибарени нишки, точно както бях очаквала. Усетих и нещо друго, някакво друго същество в друго време. Пръстите ми, ухаещи на розмарин, се протегнаха, за да установят контакт, но беше прекалено късно. Който и да беше, вече си бе тръгнал и ъгълът си бе върнал обичайния прашен вид.

Помниш ли?

Сега в паметта ми отекна гласът на Март, която изричаше имена на билки и ми даваше указания да взема по щипка от всяка и да направя чай. Той щеше да ме предпази от зачеване, макар да не знаех това, преди да опитам горещата напитка. Съставките със сигурност бяха тук, в дестилационната.

Семплата дървена кутийка беше на най-горната полица, на сигурно място, където не можеше да бъде достигната. Надигнах се на пръсти, протегнах ръка нагоре и насочих желанието си към нея, както бях направила с книга от полиците на Бодлианската библиотека. Кутийката се плъзна послушно напред и върховете на пръстите ми напипаха ръба ѝ. Взех я и я поставих внимателно на масата.

Под вдигнатия капак се показаха дванайсет еднакви отделения. Всяко от тях бе пълно с различно съдържание. Магданоз.