Дебора Харкнес - Нощна сянка

През втория и третия час обсъждахме вътрешния ред в замъка. Нямах опит в управлението на такова сложно домакинство, но знаех какви въпроси да задавам. Ален ми каза имената и длъжностните характеристики на ключовите прислужници, представи ми накратко най-важните личности в селото, обясни кой в момента е отседнал в къщата и изказа предположение кой се очаква да дойде през следващите няколко седмици.

След това се отправихме към кухнята, където за първи път се срещнах с готвача. Той беше обикновен човек, тънък като тръстика и не по-висок от Пиер. Също като при Попай, цялата му сила бе концентрирана в ръцете — бяха едри и месести. Причината за това стана ясна, когато сложи огромно парче тесто върху набрашнена повърхност и започна да го меси. Също като мен, и готвачът бе в състояние да мисли само когато се движи.

На долния етаж бяха дочули, че в стая до тази на главата на семейството спи топлокръвно. Затова се чудеха какви са ми отношенията с милорд и какво точно същество съм, като анализираха миризмата и хранителните ми навици. Дочух думите sorciere и masca — френското и окситанското наименование за вещица — когато влязохме в този ад от горещина и усърден труд. Готвачът бе събрал кухненския персонал, който бе огромен и сложно организиран. Така получиха възможност да ме проучат от първа ръка. Някои бяха вампири, други — обикновени хора. Имаше и един демон. Отбелязах си наум да се държа добре с младата жена на име Катрин, която ме зяпаше с открито любопитство, докато не стане ясно какви точно са силните и слабите ѝ страни.

Бях решена да говоря на английски само ако се наложи, и то единствено с Матю, баща му, Ален и Пиер. Вследствие на това разговорите ми с готвача и неговите сътрудници бяха пълни с недоразумения. За щастие Ален и Пиер внимателно развързваха възлите, които моят френски и техният окситански със силен акцент заплитаха. Някога бях добър имитатор. Време бе да възродя тази си дарба и започнах да слушам внимателно извивките на местния език. Вече бях вписала речници на няколко езика в списъка с покупките, който щях да дам на първия човек, отправил се към град Лион.

Готвачът започна да ме приема, след като похвалих уменията му в печенето, изразих възхищение от реда в кухнята и поисках веднага да ми каже, ако има нужда от нещо, за да твори кулинарните си магии. Добрите ни отношения се скрепиха, когато попитах за любимите храни и напитки на Матю. Готвачът се оживи, размаха яките си ръце във въздуха и започна да говори със сто думи в минута за състоянието на костите на милорд, за което обвиняваше изцяло англичаните и тяхното пренебрежително отношение към готварското изкуство.

— Нали затова пратих Шарл, да се погрижи за нуждите му? — попита на бърз окситански готвачът, вдигна тестото и го удари в масата. Пиер ми преведе тихо и колкото можа бързо. — Загубих най-добрия си помощник, а за англичаните това е нищо! Милорд има деликатен стомах и трябва да бъде изкушаван да яде, иначе започва да се топи.

Извиних се от името на англичаните и попитах как двамата с него можем да се погрижим да възстановим здравето на Матю, макар че мисълта съпругът ми да стане още по-силен ми се струваше тревожна.

— Той обича сурова риба, нали? Както и еленско месо.

— Милорд има нужда от кръв. И няма да яде, ако ястието не е приготвено както трябва.

Готвачът ме заведе в склада за дивечово месо, където висяха няколко трупа над сребърни чаши, в които се събираше капещата от прерязаните им гърла кръв.

— Кръвта за милорд трябва да се събира само в сребърни, стъклени или глинени съдове, иначе отказва да я пие — обясни ми той с вдигнат пръст.

— Защо? — попитах.

— Другите съдове замърсяват кръвта с лоши миризми и вкусове. Тази е чиста. Помиришете — подкани той и ми подаде чаша. Стомахът ми се обърна от металическия мирис и аз покрих устата и носа си. Ален му махна да отмести кръвта далеч от мен, но аз го спрях с поглед.

— Продължи, готвачо.

Той ме изгледа одобрително и започна да ми описва и други деликатни подробности от диетата на Матю. Каза ми, че обичал говежда супа, подсилена с вино и подправки и сервирана хладна. Пиел и яребишка кръв, стига да е в малки количества и да не му се поднася много рано през деня. Мадам Дьо Клермон не била толкова капризна, каза готвачът и поклати глава със съжаление, но пък тя не била предала впечатляващия си апетит на сина си.

— Не е — казах аз кратко, като си спомних ловуването ми с Изабо.

Готвачът топна пръст в сребърната чаша, после го вдигна. Червената течност проблесна под светлината. Той пъхна пръста си в устата и остави кръвта да се разлее по езика му.