Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Значи мога или да живея без теб, или да бъда заключена от теб в кула. — Поклатих глава. — Страхът говори в теб, не разумът. Боиш се да не ме изгубиш, а когато си край Филип, става още по-зле. Като ме отблъскваш, няма да те боли по-малко, но ако поговорим за това, може и да почувстваш облекчение.

— Сега, когато пак се събрах с баща си, когато раните ми се отвориха и започнаха да кървят, не оздравявам толкова бързо, колкото си се надявала, така ли? — Тонът на Матю стана жесток. Премигнах. През лицето му премина съжаление и после чертите му отново се втвърдиха.

— Това е последното място, на което би искал да си. Познавам те, Матю. Но Хенкок беше прав: няма да изкарам дълго в градове като Лондон или Париж, където може да се намери вещица, готова да ми помогне. Другите жени веднага ще забележат, че съм различна, и няма да са благосклонни като Уолтър или Хенри. Ще ме предадат на властите или на Паството в рамките на дни.

Пронизващият поглед на Матю придаде тежест на предупреждението му как бих се чувствала като обект на целенасоченото вампирско внимание.

— На друга вещица не би ѝ пукало — каза той инатливо, пусна ръцете ми и се извърна. — А аз мога да се справя с Паството.

Разстоянието от няколко крачки между мен и Матю изведнъж се разтегна и в един миг ми се стори, че сме на двата полюса на света. Старата ми познайница самотата вече не ми се струваше приятелка.

— Не можем да тръгнем по този път, Матю. Без семейство и без собственост аз съм напълно зависима от теб — продължих. Историците бяха проумели правилно някои неща от миналото, включително и това колко слаб се е чувствал човек, когато е от женски пол, без приятели и без пари. — Трябва да останем в Сет-Тур докато се науча как да не привличам всички любопитни погледи. Трябва да мога да се оправям сама. И започвам с това. — Вдигнах връзката с ключове за замъка.

— Искаш да си играеш на домакиня? — попита той, изпълнен със съмнение.

— Няма да си играя на домакиня, а ще си изкарвам прехраната. — Матю сви устни при тези мои думи, но това не беше истинска усмивка. — Върви. Прекарай малко време с баща си. Аз ще бъда прекалено заета, за да ми липсваш.

Матю тръгна към конюшнята, без да ме целуне и без да ми каже и дума за довиждане. Като не получих обичайното му насърчение, се почувствах странно нерешителна. След като миризмата му се разтвори във въздуха, повиках тихо Ален, който пристигна подозрително бързо, придружен от Пиер. Сигурно бяха чули всяка дума от разговора ни.

— Зяпането през прозореца не може да скрие мислите, Пиер. Това е един от няколкото издайнически знака на господаря ти и всеки път, когато го прави, знам, че крие нещо.

— Издайнически знаци? — Пиер ме погледна объркано. Играта на покер предстоеше да бъде измислена.

— Външен признак на вътрешна тревога. Матю извръща поглед, когато е разтревожен или не иска да каже нещо. И прокарва пръсти през косата си, когато не знае какво да прави. Това са издайнически знаци.

— Така е, мадам. — Пиер ме гледаше със страхопочитание. — Милорд знае ли, че използвате магии, за да надникнете в душата му? Мадам Дьо Клермон знае за тези му навици, както и братята и бащата на милорд. Но вие го познавате от толкова кратко време и въпреки това знаете толкова много.

Ален се покашля.

Пиер изглеждаше ужасен.

— Забравих си мястото, мадам. Моля да ми простите.

— Любопитството е благословия, Пиер. И съм опознала съпруга си чрез наблюдение, не с магия. — Не виждах причина да не посея семената на научната революция още сега и тук, в Оверн. — Но мисля, че ще ни е по-удобно да обсъждаме тези въпроси в библиотеката. — И посочих в посока, която се надявах да е правилната.

Стаята, в която семейство Дьо Клермон държаха повечето си книги, беше най-близкото нещо до дома, което Сет-Тур от 16-и век можеше да ми предложи. Щом вдъхнах ароматите на хартия, кожа и камък, вече не се чувствах толкова самотна. Това беше свят, който познавах.

— Имаме много работа тук — казах тихо и се обърнах към семейните слуги. — Първо, бих искала да помоля и двама ви да ми обещаете нещо.

— Клетва ли, мадам? — погледна ме с подозрение Ален.

Кимнах.

— Ако поискам нещо, за което се налага да се намеси милорд или — още по-важно — баща му, моля да ми кажете, за да сменя веднага посоката на действие. Те не бива да се тревожат заради дребните ми грижи. — Мъжете изглеждаха бдителни, но заинтригувани.

— Добре — съгласи се Ален и кимна.

Въпреки обещаващото начало първата ми среща с моя екип се натъкна на подводни камъни. Пиер отказваше да седне в мое присъствие, а Ален сядаше само ако и аз седна. Но не можех да седя на едно място, след като тревогата около отговорностите ми в Сет-Тур нарастваше лавинообразно. Тримата правехме обиколка след обиколка на библиотеката. Посочвах книгите, които да бъдат донесени в стаята на Луиза, правех списъци с необходимите запаси и наредих дрехите, с които пътувах, да бъдат предадени на шивач и да послужат като модел за изработването на основен гардероб. Бях готова да нося тоалетите на Луиза дьо Клермон още два дни. Заплаших, че след този срок ще преровя шкафа на Пиер за панталони и чорапи. Перспективата за такава сериозна женска нескромност очевидно предизвика ужас в сърцата им.