Дебора Харкнес - Нощна сянка

Взех го и прочетох на глас първите редове на приложените стихове:

— Я виж ти! — прекъсна ме през смях Матю. — Съпругата ми вече е приета. — Погледнах го объркана. — Най-любимият проект на Мери не е алхимичен, а новият прочит на Псалми за английските протестанти. Брат ѝ Филип ги започна и умря, преди да ги довърши. Мери е два пъти по-добър поет от него. Понякога и тя го подозира, макар че никога няма да го признае. Това е началото на Псалм 71. Изпратила ти го е, за да покаже на света, че си част от нейния кръг, че си близка довереница и приятелка. — Гласът му се сниши до палав шепот. — Въпреки че ѝ съсипа обувките. — Засмя се пак и се оттегли в кабинета си, последван от Пиер.

Използвах единия край на масата с тежките крака в салона за бюро. Като всяка друга работна повърхност, край която някога бях седяла, и тази беше затрупана както с боклуци, така и със съкровища. Порових и намерих последните си листове хартия, избрах ново перо и разчистих място за писане.

Отне ми пет минути да напиша бърз отговор на графинята. Имаше две засрамващи капки мастило, но наклоненият ми почерк бе сравнително добър и си спомних, че трябва са изписвам думите фонетично, за да не изглеждат прекалено модерни. Когато се съмнявах, удвоявах някоя съгласна или прибавях «е» накрая на думата. Посипах листа с прах и изчаках да поеме допълнителното мастило, после го издухах в огнището. След като сгънах писмото, осъзнах, че нямам восък, нито пръстен, с които да го запечатам. Това трябваше да се поправи.

Отбелязах си да кажа на Пиер и се върнах към малкото листче хартия. Мери ми бе изпратила само три реда от Псалм 71. Извадих новата книга с празни страници, която Матю ми бе купил, и я отворих. Потопих перото в близката мастилница и започнах внимателно да движа острия му връх по листа:

Когато мастилото изсъхна, затворих книгата и пъхнах под нея «Аркадия» на Филип Сидни.

Но в подаръка на Мери имаше нещо повече от проста покана за приятелство, бях сигурна в това. Първите редове, които прочетох на глас на Матю, бяха признание за службата му към семейството ѝ и уверение, че сега тя няма да се отвърне от него, но последните бяха за мен: наблюдаваха ни. Някой подозираше, че не всичко на Уотър Лейн е каквото изглежда, и враговете на Матю се обзалагаха, че дори съюзниците му ще се обърнат срещу него, ако разберат истината.

Матю, който беше вампир, но също така служител на кралицата и член на Паството, не можеше да се замесва в търсене на вещица, която да ме обучи в магьосничество. А с бебето на път, намирането ѝ бе придобило особена важност.

Извадих лист хартия и започнах да правя списък.

Восък за запечатване

Печат

Лондон беше голям град. А аз трябваше да напазарувам някои неща.

— Излизам.

Франсоаз вдигна поглед от ръкоделието си. Трийсет секунди по-късно Пиер вече се качваше по стълбите. Ако Матю си беше у дома, и той без съмнение би се появил, но сега вършеше някаква мистериозна работа в центъра. Когато се събудих, видях мокрите му дрехи още да съхнат пред огнището. Бяха го повикали през нощта, после го върнаха, но след малко пак излезе.

— Наистина ли? — Франсоаз присви очи. Подозираше, че съм намислила нещо, което не бива да правя, още докато ме обличаше. Вместо да мрънкам за броя фусти, които ми навлича, аз си сложих една допълнителна от топъл памучен плат. Поспорихме коя рокля да облека. Аз предпочитах удобните дрехи, които си бях донесла от Франция, пред по-елегантните тоалети на Луиза дьо Клермон. Сестрата на Матю с нейната черна коса и порцеланова кожа можеше да си позволи рокля в ярко тюркоазно («Verdigris», патина, беше ме поправила Франсоаз) или сиво-зелена тафта (правилното наименование на която било «Умиращ испанец»), но тези дрехи изглеждаха зловещо на моите лунички и червеникаворуси къдрици, а и бяха прекалено официални да ходя с тях из града.

— Може би мадам трябва да изчака господин Ройдън да се върне — предложи Пиер. И нервно пристъпи от крак на крак.

— Не, мисля, че не трябва. Направила съм списък с неща, от които имам нужда, и искам да отида сама да напазарувам. — Взех кожената кесия с монети, която ми бе дал Филип. — Може ли да нося чанта, или трябва да си пъхна парите в деколтето и да вадя оттам монетите, когато се наложи? — Тази подробност от историческата литература винаги ме бе очаровала — как жените крият разни неща в дрехите си. Нямах търпение да разбера дали е толкова лесно тези неща да се вадят на публично място, както твърдяха романистите. Със сигурност обаче през 16-и век не можеше толкова лесно да се стигне до секс, както изглеждаше от романтичните книги. Като начало — имаше прекалено много дрехи, които пречеха.