Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Скъпи приятелю, не съм те виждала от години, от погребението на брат ми Филип.

— Мери — отвърна Матю и се поклони над ръката ѝ. — Изглеждаш добре.

— Лондон не ми понася, както знаеш, но стана традиция да идвам за годишнината на кралицата и да пооставам. Работя до псалмите на Филип и няколко други неща, и почти нямам нищо против да съм тук. А има и други утешения, като например да видя стари приятели. — Гласът на Мери бе звънлив, но въпреки това успяваше да предаде огромната ѝ интелигентност.

— Наистина цъфтиш — поласка я и Хенри, който я поздрави след Матю и я огледа одобрително.

Кафявите очи на Мери се взряха в мен.

— А коя е тя?

— Заради радостта от срещата ни забравих за добрите си маниери. Лейди Пембрук, това е съпругата ми Даяна. Наскоро се оженихме.

— Милейди — поклоних се ниско. Обувките на Мери имаха фантастични сребърни и златни бродерии, които напомняха за Райската градина с всичките си змии, ябълки и насекоми. Сигурно струваха цяло състояние.

— Госпожо Ройдън — отвърна тя и очите ѝ се развеселиха. — След като приключихме с формалностите, нека си останем Мери и Даяна. Хенри ми каза, че изучавате алхимия.

— Чета за алхимия, милейди — поправих я аз. — Това е всичко. Лорд Нортъмбърленд е твърде благосклонен.

Матю ме хвана за ръката.

— А ти си прекалено скромна. Тя знае ужасно много, Мери. И тъй като Даяна е за първи път в Лондон, Хал си помисли, че можеш да ѝ помогнеш да се ориентира в града.

— С удоволствие — съгласи се графиня Пембрук. — Елате, да седнем до прозореца. На господин Хилард му трябва силна светлина, за да работи. Докато довърши портрета ми, вие ще ми разкажете всички новини. Малко неща в кралството убягват от вниманието на Матю, Даяна, а аз бях месеци наред у дома в Уилтшър.

След като се настанихме, прислужницата ни поднесе купа консервирани плодове.

— О! — възкликна Хенри и доволно зарови пръсти в жълтите, зелени и оранжеви парченца. — Сушени плодове. Никой друг не ги прави като теб.

— И ще споделя тайната си с Даяна — каза Мери с доволен вид. — Разбира се, след като получи рецептата, може никога повече да не се насладя на компанията на Хенри.

— Скъпа, сега прекали — възрази той с пълна уста.

— Съпругът ти с теб ли е, Мери, или остана по кралски дела в Уелс? — попита Матю.

— Граф Пембрук тръгна от Милфорд Хейвън преди няколко дни, но по-скоро ще отиде в двореца, отколкото да дойде тук. Уилям и Филип ми правят компания, но няма да оставаме много в града, ще ходим в Рамсбъри. Там въздухът е по-здравословен. — През лицето ѝ премина тъжна сянка.

Думите на Мери ми напомниха за статуята на Уилям Хърбърт в двора на Бодлианската библиотека. Мъжът, когото подминавах всеки ден на път за читалнята «Херцог Хъмфри», един от най-големите благодетели на библиотеката, беше син на тази жена.

— Колко са големи децата ти? — попитах с надеждата, че въпросът не е прекалено личен.

Лицето на графинята се оживи.

— Уилям е на десет, а Филип само на шест. Дъщеря ми Ан е на седем, но тя беше болна миналия месец и съпругът ми реши, че трябва да остане в Уилтън.

— Нищо сериозно, нали? — намръщи се Матю.

Нова сянка премина през лицето на графинята.

— Всяка болест, от която страдат децата ми, е сериозна — промълви тихо.

— Прости ми, Мери. Казах го, без да се замисля. Имах намерение просто да ти предложа подкрепа. — Гласът на съпруга ми беше натежал от разкаяние. Разговорът беше трогателен заради общата им история, която аз не познавах.

— Ти неведнъж си пазил от беди хора, които обичам. Не съм го забравила, Матю, нито ще пропусна да те потърся отново, ако се наложи. Но Ан страда от треска, нищо повече. Лекарят ни увери, че ще се оправи. — Мери се обърна към мен. — Имаш ли деца, Даяна?

— Не още — казах и поклатих глава. Сивият поглед на Матю се спря за миг върху мен, след това отново се премести. Подръпнах нервно жакета си.

— Даяна не е била омъжена преди — обясни съпругът ми.

— Никога? — Графиня Пембрук беше учудена от тази информация и понечи да ми зададе още въпроси. Но Матю я прекъсна.

— Родителите ѝ са починали, когато е била малка. Нямало е кой да го уреди.

Съчувствието на Мери стана още по-голямо.

— Животът на младото момиче за нещастие зависи от прищевките на настойниците му.

— Наистина е така. — Матю вдигна вежди към мен. Можех да си представя какво си мисли: аз бях неприлично независима, а Сара и Ем бяха последните същества на света, от които могат да се очакват прищевки.