Дебора Харкнес - Нощна сянка

Поехме отново на юг, към реката, и вятърът прилепи полата към краката ми. Макар да се спускахме, всяка стъпка беше борба. Когато минавахме покрай една от многобройните лондонски църкви, чу се тихо подсвирване и Пиер изчезна в една алея, после се появи от друга. Зад една стена забелязах позната сграда.

— Това е нашата къща!

Матю кимна и насочи вниманието ми надолу по улицата.

— А това е замъкът Бейнард.

Бе най-голямата сграда след Тауър, «Свети Павел» и Уестминстърското абатство, каквото щеше да стане след време. На стената към реката, която бе два пъти по-висока от всички околни къщи, имаше три назъбени кули.

— Замъкът Бейнард е построен така, че в него да се влиза от реката, Даяна — каза Хенри с извинителен тон, докато вървяхме по виещата се алея. — Това е задният вход, през който не бива да влизат гостите, но в такива дни оттук е доста по-топло.

Застанахме пред внушителна порта. Двама мъже с графитеносиви униформи с кафеникави, черни и златисти знаци се приближиха, за да ни идентифицират. Единият позна Хенри и сграбчи другия за ръкава, преди той да започне да ни разпитва.

— Лорд Нортъмбърленд!

— Дошли сме при графинята. — Хенри махна с наметалото си към Пиер. — Вижте къде ще го настаните да се подсуши. И му дайте нещо за пиене. — Графът изпука пръстите си в кожената си ръкавица и направи гримаса.

— Разбира се, сър — отвърна пазачът на портата и изгледа подозрително Пиер.

Замъкът включваше и два огромни празни квадрата, чиито вътрешни пространства бяха изпълнени с дървета с окапали листа и остатъци от летни цветя. Изкачихме широко стълбище и срещнахме още слуги в ливреи, един от които ни заведе в зимната градина на графинята: уютно помещение с големи прозорци с южно изложение и с изглед към реката. От тях се виждаше същият отрязък от Темза, който и ние наблюдавахме от Блекфрайърс.

Въпреки сходната гледка, нямаше как да сбъркаме това просторно светло място с нашата къща. Макар и нашите стаи да бяха големи и удобно мебелирани, замъкът Бейнард беше дом на аристократи и това си личеше. Пред камината имаше широки дивани с възглавници и толкова дълбоки кресла, че една жена би могла да се свие в тях с цялата си бухнала пола. Гоблените вдъхваха живот на каменните стени с ярките си цветове и сцени от класическата митология. Имаше знаци, че тук живее напредничав ум. Книги, откъси от древни текстове, находки от природата, картини, географски карти и други любопитни неща покриваха масите.

— Господин Ройдън? — извика мъж с остра брадичка и прошарена коса. Държеше малка дъсчица в едната си ръка, а в другата — четка.

— Хилард! — възкликна Матю, очевидно зарадван. — Какво те води насам?

— Поръчка за лейди Пембрук — отвърна мъжът и размаха палитрата си. — Трябва да довърша тази миниатюра. Тя я иска за новогодишен подарък. — Светлите му очи се насочиха към мен.

— Забравих, че не познаваш жена ми. Даяна, това е Никълъс Хилард, художник.

— За мен е чест — казах и направих реверанс. Лондон имаше над сто хиляди жители. Защо Матю познаваше всички, които един ден щяха да са важни за историците? — Познавам работата ви и ѝ се възхищавам.

— Видя портрета на сър Уолтър, който нарисува миналата година — обясни спокойно Матю, за да замаже малко прекаления ми комплимент.

— Един от най-добрите, съгласен съм — намеси се и Хенри и надникна през рамото на художника. — Но този май ще му съперничи. Каква невероятна прилика с Мери, Хилард. Уловил си енергията в погледа ѝ. — Художникът изглеждаше доволен.

Прислужник донесе вино и Хенри, Матю и Хилард продължиха да си говорят тихо, докато разглеждаха щраусово яйце със златна украса и раковина на сребърна поставка. Край тях на същата маса се виждаха няколко безценни математически инструмента, които не смеех да докосна.

— Мат! — Графинята на Пембрук стоеше на прага и бършеше изцапаните си с мастило пръсти в кърпичка, която прислужницата ѝ припряно подаде. Почудих се защо си прави труда, след като сивата роба на господарката ѝ беше вече цялата в петна, а на места и на букви. Графинята свали простата дреха от раменете си и остана по великолепен тоалет от кадифе и тафта в наситен лилав цвят. Когато подаваше предмодерния вариант на лабораторна престилка на прислужницата си, ми замириса силно на барут. Графинята прибра една руса къдрица зад дясното си ухо. Беше висока и жилава, с гладка кожа и хлътнали кафяви очи.

Протегна ръце, за да покаже гостоприемството си.