Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Защото обичам жена си и искам да я видя в безопасност.

Мери се взря за миг в него, за да прецени искреността му. Сигурно бе останала доволна.

— Даяна няма защо да се бои от мен, Мат. Но не бива да се доверява на никого друг в Лондон. Ставащото в Шотландия кара хората да се страхуват и да бързат да обвиняват другите за нещастията си.

— Толкова съжалявам за обувките ти — извиних се сконфузено. Те никога вече нямаше да бъдат същите.

— Да не го споменаваме — отсече Мери и стана, за да се сбогува.

Никой от нас не каза и дума, докато си тръгвахме от замъка Бейнард. Пиер излезе от къщичката на пазачите край портата и си сложи шапката.

— Мисля, че мина много добре — каза Хенри, който пръв се осмели да наруши мълчанието.

Взряхме се с недоумение в него.

— Вярно, възникнаха някои трудности — добави той бързо, — но без съмнение Мери се заинтригува от Даяна и от твоята отдаденост към нея, Матю. Дай ѝ шанс. Така е възпитана, че не се доверява лесно. Затова въпросите на вярата толкова я занимават. — Той придърпа наметалото около себе си. Вятърът не бе утихнал, а и вече се стъмваше. — Уви, трябва да ви напусна тук. Майка ми е в Олдъргейт и ме чака за вечеря.

— Тя възстанови ли се от неразположението си? — попита Матю. Префърцунената графиня се бе оплакала по Коледа, че се задъхва, и Матю се боеше да не би да е от сърцето ѝ.

— Майка ми е от рода Невил. Затова ще живее вечно и ще създава проблеми при всяка възможност! — Хенри ме целуна по бузата. — Не се тревожи за Мери или за… другото нещо. — Той помръдна многозначително вежди и си тръгна.

С Матю го проследихме как се отдалечава, преди да тръгнем обратно към Блекфрайърс.

— Какво се случи току-що? — попита ме тихо той.

— Преди емоциите ми отключваха магиите. Сега е достатъчно да си задам лениво някакъв въпрос, за да видя под повърхността на нещата. Но нямам представа как съживих пчелата.

— Слава богу, че си мислила за обувките на Мери. Ако бе разгледала гоблените ѝ, можеше да се окажем насред война между олимпийски богове — засмя се той.

Минахме набързо през двора на «Свети Павел» и се прибрахме в относително спокойния квартал Блекфрайърс. По-ранната трескава дневна активност бе забавила крачка. Занаятчиите се бяха събрали пред праговете на работилниците си, за да си споделят наблюдения за работата, а чираците довършваха задачите за деня.

— Искаш ли да си вземем нещо за ядене? — Матю ми посочи една пекарна. — Уви, не е пица, но Кит и Джордж обожават месните пайове на Прайър. — Устата ми се напълни със слюнка от миризмата, която се носеше отвътре, и кимнах.

Майстор Прайър бе шокиран, когато Матю влезе при него, и напълно се сащиса, когато той го попита колко пресни са продуктите му. Накрая се спрях на ароматен пай с патешко. Нямаше да ям еленско, независимо колко скоро е било убито животното.

Матю плати на Прайър, докато чирачето на пекаря увиваше покупката. На всяка секунда те ни поглеждаха скришом. А аз си припомних, че вещица и вампир привличат хорското подозрение така, както свещта привлича нощните пеперуди.

Вечерята бе приятна в уютния ни дом, макар че Матю изглеждаше малко отнесен в мислите си. Скоро след като си изядох пая, по дървените стълби се чуха стъпки. Дано не е Кит, помислих си и стиснах палци, не и тази вечер.

Франсоаз отвори вратата и на прага се появиха двама мъже в познатите графитеносиви ливреи. Матю се намръщи и стана.

— Да не би графинята да не е добре? Или някое от момчетата ѝ?

— Всички са добре, сър. — Единият подаде внимателно сгънат лист хартия. На него имаше разкривен печат от червен восък с отпечатана на него стрела. — От графиня Пембрук — обясни той и се поклони — за госпожа Ройдън.

Беше странно да видя адреса от другата страна: Госпожа Даяна Ройдън, «Еленът и короната», Блекфрайърс. Пръстите ми се плъзнаха по хартията и в съзнанието ми бързо се появи интелигентното лице на Мери Сидни. Занесох писмото до огъня, пъхнах пръст под печата и седнах, за да го прочета. Листът беше дебел и шумолеше, когато го разгъвах. По-малко парче хартия изпадна в скута ми.

— Какво пише Мери? — попита Матю, след като освободи пратениците. Застана зад мен и постави ръце на раменете ми.

— Иска да отида в замъка Бейнард в четвъртък. Провеждала алхимичен експеримент и мисли, че може да ме заинтригува. — Не скрих изненадата в гласа си.

— Такава си е Мери. Предпазлива, но лоялна — каза Матю и ме целуна по косата. — И винаги е имала невероятната способност бързо да се възстановява. Какво има на другото листче хартия?