Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Мадам изобщо няма да носи пари! — Франсоаз посочи към Пиер, който развързваше връзките на торба, окачена на кръста му. Очевидно беше бездънна и съдържаше значителни запаси от остри предмети, сред които карфици, игли, нещо, което приличаше на шперц, и кама. След като в торбата влезе и моята кесия, тя започна да звъни и при най-малките му движения.

Излязох на Уотър Лейн и тръгнах с цялата решителност, която облеклото ми позволяваше, към «Свети Павел». (Само да не бяха дървените налъми, които трябваше да сложа върху обувките си, за да се пазя от мръсотията.) Подплатеното с кожа наметало се диплеше около краката ми и плътната му материя слагаше бариера пред мъглата. Радвахме се на временен отдих от последните порои, но времето в никакъв случай не беше сухо.

Първата ни спирка беше пекарната на господин Прайър за кифли с касис и захаросани плодове. Често огладнявах в късния следобед и ми се хапваше нещо сладко. След това се отбихме в кипяща от дейност печатница край алеята, която свързваше Блекфрайърс с останалата част на Лондон.

— Добро утро, госпожо Ройдън — поздрави собственикът в мига, в който прекрачих прага. Очевидно съседите ми ме познаваха, без да съм им била официално представена. — Да не би да сте тук, за да вземете книгата на съпруга ви?

Кимнах уверено, въпреки че не знаех за коя книга говори, а той взе тънко томче от една висока полица. Прелистих страниците и видях, че вътре става въпрос за военни дела и балистика.

— Съжалявам, че нямах подвързано копие на медицинската ви книга — извини се той, докато увиваше покупката на Матю. — Когато можете да се разделите с нея, ще наредя да я подвържат така, както искате.

Ето откъде бе дошъл моя сборник с болести и заклинания.

— Благодаря ви, господин… — Млъкнах.

— Фийлд — каза услужливо той.

— Господин Фийлд — повторих. Светлоока жена с бебе на ръце излезе от стаята в дъното на печатницата. За полите ѝ се държеше друго малко по-голямо дете. Пръстите ѝ бяха загрубели от мастилото.

— Госпожо Ройдън, това е съпругата ми Жаклин.

— А, мадам Ройдън. — Жената имаше мек френски акцент и ми напомни за Изабо. — Съпругът ви ни каза, че много обичате да четете, а Маргарет Холи твърди, че учите алхимия.

Жаклин и съпругът ѝ знаеха доста неща за мен. Без съмнение вече бяха уведомени за номера на обувките ми и за пая с месо, който обичах. Стана ми още по-странно, че май никой в Блекфрайърс не бе забелязал, че съм вещица.

— Да — потвърдих и си оправих ръкавиците. — Продавате ли празни неподвързани листове, господин Фийлд?

— Разбира се — отвърна печатарят и на лицето му се появи объркано изражение. — Вече изписахте ли домакинската си книга? — Аха. Значи и тя бе дошла от него.

— Трябва ми хартия за кореспонденция — обясних му. — И восък за запечатване. И печат. Може ли да ги купя от вас? — В книжарницата в Йейл имаше всякакви канцеларски материали, писалки, напълно ненужни ярко оцветени парчета восък и евтини месингови печати във формата на писма. Фийлд и съпругата му се спогледаха.

— Ще пратя още хартия следобед — каза той. — Но за печата ще ви трябва златар, за да го сложи на пръстен. Тук имам само стари букви от пресата, които чакат да бъдат претопени и излети отново.

— Или може да отидете при Никола Вален — предложи Жаклин. — Той е специалист по металите, госпожо Ройдън, също така прави и часовници.

— Надолу по улицата ли? — попитах и посочих през рамо.

— Той не е златар — възрази Фийлд. — Не искаме да създаваме неприятности на мосю Вален.

Жаклин остана непреклонна.

— Да живееш в Блекфрайърс си има някои добри страни, Ричард. Работата извън правилата на гилдиите е една от тях. Пък и златарската гилдия няма да се занимава с нещо толкова дребно, като женски пръстен с печат. Ако искате восък, госпожо Ройдън, ще трябва да отидете в аптеката.

— Къде е най-близката аптека?

Пиер се покашля.

— Може би трябва да се посъветвате с господин Ройдън.

Матю щеше да има най-разнообразни мнения по въпроса, повечето от които щяха по някакъв начин да включват изпращането на Франсоаз или Пиер да вземат каквото е необходимо. Семейство Фийлд очакваше отговорът ми с интерес.

— Може би — казах и се взрях възмутено в Пиер. — Но въпреки това бих искала да чуя препоръката на госпожа Фийлд.

— Джон Хестър е високо ценен — продължи Жаклин оживено, като през това време откъсна по-голямото дете от полата си. — Той осигури тинктура за ухото на сина ми, която излекува болката. — Джон Хестър, ако паметта не ме лъжеше, се интересуваше и от алхимия. Може би познаваше вещица. Още по-добре, може самият той да беше магьосник, което чудесно щеше да послужи на истинските ми намерения. Днес не бях тръгнала просто на пазар. Бях излязла, за да ме видят. Вещиците бяха странна порода. Ако им се предложех като примамка, все някоя щеше да захапе въдицата.