Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Колко висока беше кулата?

— Почти колкото самата сграда. Милорд винаги се е чудил как са успели да я построят толкова висока. — Липсващата кула сигурно е правила постройката да изглежда зареяна в небесата, а тънката камбанария е повтаряла деликатните линии на основите и готическите прозорци.

Почувствах прилив на енергия, който ми напомни за храма на богинята край Сет-Тур. Дълбоко под катедралата имаше нещо, което усети присъствието ми. То отвърна с шепот и леко раздвижване под краката ми, с въздишка на разпознаване — и след това изчезна. Тук имаше някакъв вид сила, неустоима за вещиците.

Свалих пак качулката си и бавно огледах купувачите и продавачите в двора на «Свети Павел». Демони, магьосници и вампири изпращаха искри внимание към мен, но беше прекалено оживено, за да мога да се разкрия. Трябваше ми по-интимна среда.

Продължих покрай северната страна на катедралата и завих към източната. Шумът се усили. Тук цялото внимание бе съсредоточено върху мъж на издигнат на открито амвон с покрив, завършващ с кръст. При липсата на електрическа усилвателна уредба той трябваше да поддържа интереса на публиката, като крещи, прави драматични жестове и извиква образи на огън и жупел.

Нямаше начин една вещица да се състезава с толкова много вечни мъки и проклятия. Ако не направех нещо опасно и забележимо, всеки магьосник би ме взел за обикновено същество, тръгнало на пазар. Потиснах една въздишка на раздразнение. Планът ми изглеждаше съвършен в простотата си. В Блекфрайърс нямаше вещици. А в «Свети Павел» имаше прекалено много. Присъствието на Пиер обаче щеше да отблъсне всяко любопитно същество, което се реши да ме доближи.

— Стой тук и не мърдай — наредих му и го изгледах строго. Шансовете ми да привлека вниманието на дружелюбна вещица можеха да се увеличат, ако той не стои край мен и не излъчва вампирско неодобрение. Пиер се подпря на колоната на една сергия за книги и се взря в мен, без да коментира.

Влязох в тълпата в подножието на кръста и започнах да се оглеждам наляво и надясно, все едно търсех изгубен приятел. Чаках да усетя вещерско присъствие. Те бяха тук. Чувствах го.

— Госпожо Ройдън? — извика познат глас. — Какво ви води насам?

Червендалестото лице на Джордж Чапман надникна между раменете двама мрачни джентълмени, които слушаха как проповедникът обвинява за всички злини на света порочната завера на католиците и алчните авантюристи.

Наоколо нямаше ни една вещица, но пък членовете на Нощната школа, както обикновено, бяха навсякъде.

— Търся мастило. И восък за запечатване на писма. — Колкото повече го повтарях, толкова по-нелепо звучеше.

— Тогава ви трябва аптека. Елате, ще ви заведа при моя човек. — Джордж ми подаде ръката си. — Продава на разумни цени и е много способен.

— Става късно, господин Чапман — обади се Пиер, който се материализира от нищото.

— Госпожа Ройдън трябва да подиша въздуха на града, докато има тази възможност. Лодкарите казват, че скоро пак ще завали, а те рядко грешат. Пък и магазинът на Джон Чандлър е точно от другата страна на стената, на улица «Ред Крос». Няма и половин миля.

Срещата с Джордж вече ми изглеждаше като подарък на съдбата, а не просто дразнеща. Със сигурност щяхме да срещнем вещица по пътя.

— Матю не би имал нищо против да тръгна с господин Чапман, особено ако и ти ме придружаваш — казах на Пиер и хванах Джордж под ръка. — Твоята аптека близо ли е до пристана «Свети Павел»?

— Тъкмо напротив — отвърна Джордж. — Но не ви трябва да пазарувате на пристана «Свети Павел». Аптеката на Джон Хестър е единствената там, но цените му са отвъд границите на здравия разум. Господин Чандлър ще ви обслужи по-добре за наполовина по-малко пари.

Записах си Джон Хестър в списъка със задачите за друг ден и тръгнах с Джордж. Излязохме от двора на катедралата и поехме на север покрай големи къщи и градини.

— Тук живее майката на Хенри — обясни ми Джордж и посочи една особено внушителна група сгради вляво от нас. — Той мрази това място и се настани близо до Матю, докато Мери не го убеди, че квартирата му е под достойнството на един граф. Сега се премести в къща на улица «Странд». Мери е доволна, но на Хенри жилището му се струва мрачно, а влагата се отразява зле на костите му.

Градските стени бяха точно след резиденцията на семейство Пърси. Строени от римляните, за да пазят Лондиниум от нашественици, те все още очертаваха официалните му граници. След портата Алдърсгейт и по ниския мост след нея имаше само открито поле и къщи, скупчени около църкви. Облечената ми в ръкавица ръка се вдигна към носа, когато усетих миризмата, идваща от пасторалния пейзаж.