Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Да — каза той, — печатарят от другата страна на улицата остави няколко екземпляра при мен, тъй като става въпрос за медицински проблем.

— Тя ще заинтригува и госпожа Ройдън — заяви Джордж и я прибави към купчината ми. Почудих се за сетен път как може обикновените хора до такава степен да не забелязват какво се случва около тях.

— Но не съм сигурен, че този трактат е подходящ за дама… — Чандлър замлъкна и погледна демонстративно халката ми.

Бързият отговор на Джордж заличи ефекта от моята мълчалива реакция.

— О, съпругът ѝ няма да има нищо против. Тя изучава алхимия.

— Ще я взема — заявих решително.

Докато Чандлър опаковаше покупките ни, Джордж го запита дали може да му препоръча някой майстор на очила.

— Издателят ми, господин Понсонби, се тревожи, че очите ми ще отслабнат, преди да довърша превода на Омир — обясни той самодоволно. — Имам рецепта от прислужницата на майка ми, но тя не ме излекува.

Аптекарят сви рамене.

— Тези бабешки лекарства понякога помагат, но моето е по-надеждно. Ще ви пратя лапа от яйчен белтък и розова вода. Накиснете в него ленени тампони и ги поставете върху очите.

Докато Джордж и Чандлър се пазаряха за цената на лекарството и се уговаряха за доставката му, Пиер взе покупките и застана до вратата.

— Довиждане, госпожо Ройдън — каза Чандлър и се поклони.

— Благодаря за помощта, господин Чандлър — отвърнах аз. «Нова съм в града и търся вещица да ме научи на магии.»

— За нищо — каза той спокойно, — макар че има отлични аптеки и в Блекфрайърс. — «Лондон е опасно място. Внимавайте от кого искате помощ.»

Преди да успея да попитам аптекаря откъде знае къде живея, Джордж ме повлече към улицата, като весело се сбогуваше. Пиер вървеше толкова близо зад мен, че усещах хладния му дъх.

Посланията в погледите на минувачите, с които се разминавахме по обратния път, бяха недвусмислени. Докато сме били в магазина на Чандлър, е бил пуснат тревожен слух, че наблизо има непозната вещица. Най-накрая бях постигнала целта си за този следобед. Две вещици излязоха пред пътните си врати, скръстиха ръце и ме погледнаха втренчено с осезателна враждебност. Толкова си приличаха в лице и фигура, че се зачудих дали не са близначки.

— Кръвопиец — промърмори едната, плю към Пиер и направи знак с ръка за предпазване от дявола.

— Хайде, госпожо, късно е — подкани ме Пиер и ме хвана за ръката над лакътя.

Желанието на Пиер да ме изведе от квартал Сейнт Джайлс възможно най-бързо и желанието на Джордж за чаша вино ни върнаха в Блекфрайърс много по-бързо, отколкото бяхме излезли от там. След като се озовахме на сигурно място в «Еленът и короната», видяхме, че от Матю още няма и следа. Пиер отиде да го търси. Чапман разбра намека и си взе довиждане.

Франсоаз седна до огнището, отмести ръкоделието си и заби поглед във вратата. Опитах новото мастило, като отбелязах какво от списъка с покупките съм намерила, и написах «капан за плъхове». След това взех книгата на Джон Хестър. Празният лист хартия, завит дискретно около нея, скриваше неприличното ѝ съдържание. Тя описваше различни лечения на венерически болести, повечето от които включваха токсични дози живак. Нищо чудно, че Чандлър се бе възпротивил да я продаде на омъжена жена. Тъкмо започвах втората увлекателна глава, когато чух сподавен говор от кабинета на Матю. Франсоаз стисна устни и поклати глава.

— Довечера ще му трябва повече вино, отколкото има в къщата — отбеляза тя и тръгна към стълбите с една от празните кани, която стоеше до вратата.

Тръгнах в посоката, от която идваше гласът на съпруга ми. Той бе все още в кабинета си, събличаше дрехите си и ги хвърляше в огъня.

— Той е зъл човек, милорд — каза мрачно Пиер, докато разкопчаваше сабята му.

— Зъл е меко казано. Думата, която може да го опише, още не е измислена. След днешния ден съм готов да се закълна пред съдии, че е самият дявол. — Дългите пръсти на Матю развързаха връзките на прилепналите му панталони. Те паднаха на пода, той се наведе и ги взе. Полетяха във въздуха и се приземиха в огъня, но не достатъчно бързо, за да не видя петната кръв по тях. Тежката миризма на мокър камък, старост и мръсотия изведнъж извика у мен спомени за пленничеството ми в Ла Пиер. В гърлото ми заседна буца. Матю се обърна.

— Даяна. — Усети тревогата ми за едно бързо дълбоко вдишване, свали си ризата, прескочи захвърлените си ботуши и застана до мен само по ленено бельо. Отблясъците от камината играеха по раменете му и един от многото му белези — дълъг и дълбок белег на рамото му — ту се появяваше, ту изчезваше.