Дебора Харкнес - Книгата на живота

— Това, че излиза с Рансъм, никак не намалява тревогите ми. — Матю въздъхна. — Отивам да видя децата и да се преоблека. Идваш ли?

— След мъничко. Само да надникна в балния салон и да видя как върви подготовката за рождения ти ден.

Матю изстена.

— Стига си се правил на дърт мърморко — скастрих го.

Двамата заедно се качихме по стълбите. На втория етаж, който обикновено бе студен и притихнал, кипеше оживление. Матю ме последва до високите и широки врати. Доставчиците бяха подредили маси покрай стените на помещението, оставяйки място за танцуване. В ъгъла музикантите репетираха за утре вечерта.

— Роден съм през ноември, не през юни — промърмори Матю и се намръщи още повече. — На Архангелова задушница. И защо трябваше да каним толкова народ?

— Можеш да мърмориш и недоволстваш колкото си искаш. Това няма да промени факта, че утре е годишнина от деня, когато си се преродил като вампир, и че фамилията ти иска да го отпразнува. — Огледах една от цветните украси. Матю беше избрал странна колекция от растения, сред които върбови клонки и орлови нокти, както и разнообразна музика от различни епохи, която трябваше да се изпълнява по време на танците. — Ако не искаш толкова много гости, трябвало е да се замислиш, преди да правиш още деца.

— Но на мен ми харесва да правя деца с теб. — Ръката на Матю се плъзна по хълбока ми и се спря върху корема.

— В такъв случай можеш да очакваш ежегодно повторение на това събитие — заявих и го целунах. — И повече маси с всяка следваща година.

— Като стана въпрос за деца — рече Матю, наклони глава и се заслуша в нещо, което топлокръвен не можеше да долови, — дъщеря ти е гладна.

— Твоята дъщеря е винаги гладна — отвърнах и нежно го докоснах по бузата.

Някогашната спалня на Матю беше превърната в детска и сега беше специалното царство на близнаците, заедно с цял зоопарк от плюшени животни, достатъчно играчки за цяла бебешка армия и двама тирани, които да владеят всичко това.

Щом влязохме, Филип се обърна към вратата с ликуваща физиономия — беше станал и се държеше за ръба на леглото си. Надничаше надолу в леглото на сестра си. Ребека се бе надигнала до седнало положение и го зяпаше с интерес, сякаш се мъчеше да проумее как е успял да порасне толкова бързо.

— Мили боже! Той стои. — Матю изглеждаше зашеметен. — Но още не е навършил дори седем месеца.

Погледнах силните ръце и крака на бебето и се зачудих защо баща му е изненадан.

— Какво си намислил? — попитах, издърпах Филип от легълцето му и го прегърнах.

От устата на бебето потече порой неразбираеми звуци и буквите под кожата ми се появиха, за да му помогнат, докато отговаряше на въпроса ми.

— Сериозно? Значи си имал доста оживен ден — казах, докато го предавах на Матю.

— Май ще станеш същата беля като съименника си — с обич отбеляза Матю, чийто пръст беше сграбчен в свирепата хватка на Филип.

Преоблякохме и нахранихме децата, като разговаряхме за онова, което бях открила в книжата на Робърт Бойл и какви нови идеи е дала на Матю презентацията в Кралското дружество относно разбирането на геномите на създанията.

— Дай ми минутка. Трябва да си проверя пощата. — Вече получавах повече имейли, откакто Болдуин ме беше назначил за официален представител на Дьо Клермон, за да може самият той да посвети повече време на правенето на пари и тормозенето на фамилията си.

— Паството не ти ли досади достатъчно тази седмица? — попита Матю, който отново изпадаше в мърморещо настроение. Твърде много вечери бях прекарала в работа върху политически становища относно равенството и откритостта и в опити да разгадая заплетената логика на демона.

— Боя се, че няма край — изстенах и отнесох Филип със себе си в Китайската стая, която вече бе станала мой домашен кабинет. Включих компютъра и сложих детето на коляното си, докато прелиствах съобщенията.

— Има снимка от Сара и Агата — извиках. Двете жени бяха на някакъв плаж някъде в Австралия. — Ела да ги видиш.

— Изглеждат щастливи — отбеляза Матю, докато гледаше над рамото ми с Ребека в ръце. Малката изгука доволно, когато видя баба си.

— Направо не мога да повярвам, че е минала повече от година от смъртта на Ем — казах. — Толкова се радвам да видя Сара отново усмихната.

— Някакви новини от Галоуглас? — попита Матю. Галоуглас се беше запилял незнайно къде и не отговори на поканата ни за тържеството на Матю.

— Засега не — отвърнах. — Може би Фернандо знае къде е. — Смятах да го попитам утре.