Дебора Харкнес - Книгата на живота

Членовете на Паството бяха същите като на януарската среща. Агата, Татяна и Осаму ми се усмихнаха окуражително, макар че посрещането на Зидони фон Борке и вампирите бе определено ледено. Сату се вмъкна във вътрешния двор в последния момент, сякаш се надяваше, че ще остане незабелязана. Самоуверената вещица, която ме бе отвлякла от градината на Сет-Тур, вече я нямаше. Преценяващият поглед на Зидони показа, че преобразяването на Сату не е останало скрито, и заподозрях, че скоро ще има промяна в представителството на вещиците.

Пресякох двора и отидох при двамата вампири.

— Доменико. Жербер — поздравих ги с кимване.

— Вещица — подигравателно отвърна Жербер.

— При това Дьо Клермон. — Наведох се към него и доближих устни до ухото му. — Не ставай прекалено самонадеян, Жербер. Богинята може и да те е запазила за последния си удар, но не се лъжи. Съдният ти ден наближава. — Отдръпнах се и бях възнаградена с искрица страх в очите му.

Когато пъхнах ключа в ключалката на заседателната зала, изведнъж получих пристъп на deja vu . Вратата се отвори и необичайното чувство се засили. Погледът ми се спря върху уробороса, десетия възел, гравиран на гърба на стола на Дьо Клермон, и сребърните и златните нишки в помещението забръмчаха от енергия.

Всички вещици са научени да вярват в знаците. За щастие, значението на този бе ясно и без нуждата от още магия или сложни интерпретации: Седни на стола си. Мястото ти е тук.

— Откривам заседанието — казах и почуках върху масата, след като стигнах до мястото си.

Върху левия ми пръст имаше широка виолетова ивица. Стрелата на богинята беше изчезнала, след като я използвах да убия Бенджамин, но яркият пурпурен белег, цветът на правосъдието, си остана.

Огледах залата — широката маса, архивите на моя народ и на предците на децата ми, деветте създания, събрали се да вземат решение, което ще промени живота на хиляди като тях по целия свят. Високо горе усетих духовете на онези, които са дошли преди нас, техните смразяващи, побутващи и причиняващи изтръпване погледи.

— Дай ни правосъдие — призоваха те в един глас. — И помни имената ни .

— Победихме — докладвах на членовете на фамилиите Дьо Клермон и Бишъп-Клермон, които се бяха събрали в салона да ни посрещнат на връщане от Венеция. — Съглашението е отменено.

Чуха се радостни възгласи, имаше прегръдки и поздравления. Болдуин вдигна чаша към мен в не така прочувствена демонстрация на одобрение.

Потърсих с поглед Матю.

— Нищо чудно — рече той. Последвалата тишина беше натежала от думи, които чух съвсем ясно, макар да останаха неизречени. Той се наведе да вдигне дъщеря си. — Видя ли, Ребека? Майка ти отново поправи всичко.

Бека беше открила чистата наслада от дъвченето на собствените си пръсти. Много се радвах, че вампирските еквиваленти на млечните зъби още не са й поникнали. Матю извади ръката от устата й и помаха с нея към мен. — Bonjour, maman .

Джак друсаше Филип на коляното си. Бебето изглеждаше заинтригувано и загрижено едновременно.

— Чудесна работа, мамо.

— Имах куп помощници. — Гърлото ми се стегна, когато погледнах не само към Джак и Филип, но и към Сара и Агата, които почти бяха опрели глави и си клюкарстваха за събранието на Паството, към Фернандо, който забавляваше Софи и Натаниел с истории за скованото поведение на Жербер и яростта на Доменико, към Фийби и Маркъс, които се наслаждаваха на дълга целувка след раздялата. Болдуин стоеше до Матю и Бека. Отидох при тях.

— Това е твое, братко. — Ключът на Дьо Клермон тежеше в дланта на протегнатата ми ръка.

— Задръж го. — Болдуин сви пръстите ми около хладния метал.

Разговорът в салона затихна.

— Какво каза? — прошепнах.

— Казах, задръж го — повтори Болдуин.

— Но нали нямаш предвид...

— Напротив, имам. Всеки във фамилия Дьо Клермон си има работа. Знаеш го. — Златистокафявите очи на Болдуин блеснаха. — От днес нататък твоята работа е да ръководиш Паството.

— Не мога. Аз съм преподавател! — възразих.

— Ще съставяш графика на срещите на Паството според лекциите си. Стига да отговаряш на имейлите си — с шеговита строгост каза Болдуин, — не би трябвало да имаш проблем с комбинирането на отговорностите. Достатъчно дълго пренебрегвах фамилните въпроси. Освен това съм воин, а не политик.

Погледнах умоляващо Матю, но той нямаше намерение да ме спасява точно от тази беда. На лицето му бе изписана гордост, а не желание да защитава.