Дебора Харкнес - Книгата на живота

— Интересна дискусия. Крис беше блестящ, разбира се — отвърна Матю, скромно отстъпвайки главната роля на приятеля ми.

Крис, Матю, Мириам и Маркъс бяха представили откритията си, които обясняваха ограниченията на онова, което се смяташе за „човешко“. Те показаха, че еволюцията на Homo sapiens включва ДНК от други създания като неандерталците, които преди се смятаха за различни видове. Матю беше работил години наред върху повечето материали. Крис смяташе, че Матю бил отвратителен като Исак Нютон, когато ставало въпрос да сподели проучванията си с другите.

— Маркъс и Мириам изпълниха обичайния си номер с чаровника и проклетника — каза Матю и най-сетне ме пусна.

— И каква беше реакцията на колегите на новината? — Махнах табелката с името на Матю и я прибрах в джоба му. ПРОФЕСОР МАТЮ КЛЕРМОН, ИЗСЛЕДОВАТЕЛ, ОЛ СОУЛС (ОКСФОРДШЪР), ЙЕЙЛСКИ УНИВЕРСИТЕТ (САЩ). Матю беше приел покана за едногодишна изследователска програма в лабораторията на Крис. Бяха получили огромна субсидия за проучване на некодиращата ДНК. Работата им щеше да положи основите за откровенията, предстоящи да бъдат получени един ден за другите хоминидни създания, които не бяха измрели като неандерталците, а се криеха пред очите на всички сред човеците. През есента отново щяхме да заминем за Ню Хейвън.

— Бяха изненадани — каза Матю. — Но след като прочетоха доклада на Крис, изненадата им се превърна в завист. Той беше наистина впечатляващ.

— Къде е сега Крис? — попитах и се огледах през рамо за приятеля ми, докато Матю ме водеше към изхода.

— Двамата с Мириам поеха за Пикъринг Плейс — отвърна Матю. — Маркъс искаше да вземе Фийби, преди да продължат към някакъв бар за стриди недалеч от Трафалгар Скуеър.

— Искаш ли да идем и ние? — попитах.

— Не. — Ръката на Матю се настани на кръста ми. — Ще те водя на вечеря, забрави ли?

Ленард ни чакаше на тротоара.

— Добър ден, сир. Мадам.

— Просто „професор Клермон“, Ленард — меко рече Матю, докато ме настаняваше на задната седалка.

— Разбрано — отвърна Ленард с жизнерадостна усмивка. — Клермон Хаус ли?

— Ако обичаш — каза Матю и седна до мен.

Беше прекрасен юнски ден и вероятно пеша щяхме да стигнем по-бързо от Мол до Мейфеър, но Матю настоя за колата от съображения за безопасност. Нямахме никакви сведения, че някое от децата на Бенджамин е оцеляло при битката в Хелм, Жербер и Доменико също не ни даваха основания за тревоги след поражението във Венеция, но въпреки това съпругът ми не искаше да рискува.

— Здрасти, Март! — извиках, когато влязохме в къщата. — Как е?

— Bien — отвърна тя. — Милорд Филип и милейди Ребека тъкмо се събудиха от дрямка.

— Помолих Линда Кросби да намине малко по-късно и да помогне — вметна Матю.

— Вече съм тук! — Линда влезе след нас, понесла не една, а две торби на „Маркс & Спенсър“. Тя връчи едната на Март. — Донесох следващата книга от поредицата за онази хубава детективка и нейния красавец... — Джема и Дънкан. А това е моделът на плетката, за която ти говорих.

Линда и Март бързо се бяха сприятелили, най-вече защото и двете си падаха по криминалета, плетене, готвене, градинарство и клюки. Те излязоха с убедителното и абсолютно егоистично твърдение, че децата винаги трябва да бъдат под грижите на членове на фамилията или, ако това е невъзможно, на вампир и вещица в ролята на бавачки. Линда се съгласи, че това е мъдра мярка, защото още не разбирахме талантите и наклонностите на бебетата — макар че предпочитанията на Ребека за кръв и неспособността й да спи предполагаше, че тя е повече вампир, отколкото вещица, също както Филип изглеждаше повече вещер, отколкото вампир, заради плюшения слон, който понякога виждах да пикира над легълцето му.

— Можем да останем и у дома — предложих. Плановете на Матю включваха вечерно облекло, смокинг и богинята знае какво още.

— He. — Матю още си падаше прекалено по тази дума. — Ще заведа жена си на вечеря. — Тонът му показваше, че това вече не е тема за дискусии.

Джак се втурна надолу по стълбите.

— Здрасти, мамо! Оставих ти пощата горе. Също и татковата. Трябва да бягам. Ще вечерям с отец X.

— Върни се за закуска, ако обичаш — заръча Матю, докато Джак профучаваше през отворената врата.

— Спокойно, татко. След вечерята ще излизам с Рансъм — подхвърли Джак и вратата се затръшна след него. Клонът на клана Бишъп-Клермон в Ню Орлиънс беше пристигнал в Лондон преди два дни с Маркъс, за да разгледа забележителностите и да ни погостува.