Дебора Харкнес - Книгата на живота

— Ами сестрите ти? — предложих, мислейки трескаво. — Веран със сигурност не би имала нищо против.

— Беше по нейно предложение — отговори Болдуин. — В края на краищата, ти също си моя сестра.

— Значи е решено. Даяна ще поеме Паството, докато не се умори от работата. — Изабо ме целуна по едната буза, после по другата. — Само си помисли колко ще се разстрои Жербер, когато открие какво е направил Болдуин.

Все още замаяна, пъхнах ключа обратно в джоба си.

— Какъв прекрасен ден само — въздъхна Изабо, загледана навън към пролетното слънце. — Хайде да се разходим в градината преди вечеря. Ален и Март са приготвили пиршество, при това без помощта на Фернандо. Поради това Март е в изключително добро настроение.

Фамилията тръгна към изхода, като се смееше и бъбреше. Матю предаде Бека на Сара.

— И не се бавете много — заръча Сара.

Щом останахме сами, Матю ме целуна с настойчива жажда, която постепенно се превърна в нещо по-дълбоко и не така отчаяно. Това ми напомни, че кръвожадността му все още не беше напълно под контрол и отсъствието ми е взело своето.

— Всичко наред ли беше във Венеция, mon coeur ? — попита той, когато си възвърна равновесието.

— Ще ти разкажа всичко по-късно — отвърнах. — Трябва обаче да те предупредя. Жербер е замислил нещо лошо. Опитваше се да ме препъне на всяка крачка.

— Да не би да очакваше нещо друго? — Матю тръгна към останалите от семейството. — Не се безпокой за Жербер. Ще разберем каква игра играе, няма страшно.

Нещо неочаквано привлече погледа ми. Заковах се на място.

— Даяна? — Матю погледна назад към мен и се намръщи. — Идваш ли?

— След мъничко — обещах аз.

Той ме изгледа странно, но излезе.

— Знаех, че първа ще ме видиш . — Гласът на Филип бе като шепот и все още можех да видя ужасните мебели на Изабо през силуета му. Но това нямаше никакво значение. Той бе съвършен — цял, усмихнат, очите му искряха весело, изпълнени с обич.

— Защо аз? — попитах.

— Сега Книгата на живота е у теб. Повече не се нуждаеш от помощта ми. — Погледът му срещна моя.

— Съглашението... — започнах.

— Чух. Чувам повечето неща . — Усмивката на Филип стана още по-широка. — Гордея се, че едно от децата ми го унищожи. Справи се чудесно.

— И това, че те виждам, е наградата ми? — промълвих, мъчейки се да преглътна напиращите сълзи.

— Една от тях — каза Филип. — След време ще имаш и други .

— Емили. — В мига, когато казах името й, фигурата на Филип започна да избледнява. — Не! Не си отивай. Няма да задавам въпроси. Просто й кажи, че я обичам.

— Тя го знае. Както и майка ти. — Филип ми смигна. — Отвсякъде съм заобиколен от вещици. Само не казвай на Изабо. Няма да й хареса.

Разсмях се.

— И това е моята награда за годините добро поведение. А сега не искам никакви сълзи повече, ясно? — Той повдигна пръст. — Направо ми се къса сърцето от тях.

— А какво искаш на тяхно място? — Избърсах очите си.

— Повече смях. Повече танци. — Усмивката му стана дяволита. — И повече внуци.

— Трябваше да попитам — отбелязах и отново се разсмях.

— Но се боя, че бъдещето няма да е само смях. — Филип отново стана сериозен. — Работата ти не е свършена, дъще. Богинята ме помоли да ти върна това. — Той ми подаде същата златна и сребърна стрела, с която бях простреляла сърцето на Бенджамин.

— Не я искам. — Дръпнах се назад и вдигнах ръка, за да отблъсна нежелания дар.

— Аз също не я исках, но някой трябва да се погрижи да има правосъдие. — Ръката му се протегна още повече.

— Даяна? — повика ме Матю отвън.

Нямаше да чувам гласа на съпруга си, ако не беше стрелата на богинята.

— Идвам! — извиках му аз.

Очите на Филип се изпълниха със съчувствие и разбиране. Докоснах колебливо златния връх. В мига, в който плътта ми установи контакт с него, стрелата изчезна и отново усетих тежестта й в гърба си.

— От първия миг, когато се срещнахме, знаех, че ти си избраната — рече Филип. Думите му бяха странно ехо на онова, което ми бе казал Тимъти Уестън в Бодлианската библиотека миналата година и бе повторил в дома си.

С една последна усмивка духът започна да изчезва.

— Чакай! — извиках. — Избрана за какво?

— Избраната, която може да понесе моето бреме, без да се пречупи — прошепна Филип в ухото ми. Усетих едва доловимия допир на устни върху бузата си. — Няма да го носиш сама. Запомни това, дъще.

Преглътнах риданието си, когато той си отиде.