Сергей Лукяненко - Нов патрул

Погледнах през прозореца. И видях как откъм пресечката към дома ни идва Тигъра.

Това беше много лесно да се види — той не се криеше, не се опитваше да заобиколи или да свали защитите. Той просто ги пробиваше — точно така, както навярно беше пробивал защитата на нашия офис, когато дойде за Кеша. Тигъра приличаше на човек, излят от разтопен до бяло метал. Той вървеше, а около него бушуваше огнена буря. Пламваха клоните на дърветата. Преобръщаха се, виейки с алармите си, паркираните коли. Шокирана от случващото се улична котка започна да се мята пред Тигъра, сякаш не можеше да избере в коя посока да избяга.

Котките виждат във всички слоеве на Сумрака. Може би сега тя виждаше нещо такова, което беше немислимо дори за нея, следяща нощем прокрадващите се върколаци и наблюдаваща полетите на вещиците в нощното небе.

Тигъра се спря пред котката. Наведе се. Погали я. И продължи нататък.

Моментално забравяйки паниката, котката седна насред двора и започна да се ближе.

А Тигъра тръгна към нашия вход.

— Татко, страх ме е — съобщи Надя. Двамата с Кеша стояха при прозореца, гледайки Тигъра.

— Ще трябва да го удариш — каза бързо Арина. — Само да го удариш. С чиста енергия. „Пресата“. Но с пълна сила! Разбираш ли?

От небето в Тигъра удари мълния. Добре, че беше облачно, хората щяха да намерят все някакво обяснение…

Зашеметен насред кратера от димящ разбит асфалт, Тигъра поклати глава. Изправи се. И продължи нататък.

— Татко, телефонът ти… звъни… — каза Надя.

Потупах се по джоба, извадих телефона. Казах, без да откъсвам поглед от Тигъра:

— Да, Хесер.

— Какви ги вършиш? — закрещя Хесер.

— Извинявай. Изиграха ме. Аз… узнах пророчеството на Еразъм.

Хесер изруга.

— Отворете портал, шефе — помолих аз. — Трябва ми малко време. За да разбера как да постъпя.

— Не мога да отворя портал — каза тихо Хесер. — Извинявай, Антоне. Но… Сумракът сякаш е побеснял. Нищо не мога да направя.

— А какво да направим ние? — попитах аз. — Пророчеството на Еразъм…

— Не, не ми го казвай — прекъсна ме Хесер. — Не бива. Макар че… не. Ако всичко е такова, от каквото се боях…

— Навярно да. — Притиснах се към стъклото, за да видя как Тигъра отваря вратата на нашия вход. Там нещо проблесна и подът под краката ни се разтресе. Но аз не си правех илюзии относно уязвимостта на Тигъра пред капаните на Хесер и Завулон.

— Трябва да решиш сам, Антоне — каза най-накрая Хесер. И аз почувствах как се е изменил гласът му. Колко… стар е станал. Древен. Бих казал даже „старозаветен“, ако Хесер имаше нещо общо с християнството. — Имаш по-голямо право на това от мен.

— Защо? Защото съм повече човек? — попитах аз.

Отпуснатите ми секунди изтичаха, а аз по никакъв начин не можех да взема решение. И за мен беше много важно да чуя отговора на Хесер.

— Защото аз съм много виновен пред теб — каза Хесер уморено. — И ми омръзна да съм виновен.

— Какъв е този днешен ден, постоянно някой ми се извинява… — казах аз и прекъснах връзката.

Погледнах към Арина. Вещицата ту плахо поглеждаше към антрето, ту жадно — към мен.

— Какво реши Антоне? Няма време!

— Винаги има време — казах аз и протегнах ръка.

Минойската сфера излетя изпод шкафа и меко се приземи в ръката ми. Охо, колко тежка беше!

А на вратата се позвъни!

Той днес е деликатен, нашият Палач-Тигър!

— Надя, Кеша, прегърнете ме здраво! — изкомандвах аз. Децата се вкопчиха в мен, а и аз за всеки случай ги прегърнах.

— Гад! — извика Арина и скочи към мен.

Как да активирам сферата? Навярно просто да пожелая… енергията в нея се зарежда предварително, вероятно и маршрутът също…

Стиснах студеното мраморно кълбенце в длан и пожелах — отчаяно пожелах — да се озова колкото се може по-надалеч оттук.

И в този момент ръката на Арина се вкопчи до болка в рамото ми.

През портала просто пристъпваш. Възниква илюзията за пълен контрол над случващото се и дори лично участие в него. Вдигаш крак… пристъпваш… подаваш си главата на другото място… изтегляш всичко останало… Половината в Москва, половината на Сейшелските острови, и никакви проблеми… само е малко зловещо.

Пътищата на тъмните през ниските слоеве на Сумрака са трудни и опасни. Не знам защо, нали там никой не живее, но съм виждал два-три пъти как Тъмните излизат от такива пътешествия, омазани в кръв. Може пък там да се сражават с вътрешните си призраци…

А Минойската сфера ни пренесе през пространството безцеремонно, с едно силно, мощно дръпване. Не беше болезнено, не беше противно, на никого не му прилоша и никой не се замая. Но остана някакво неприятно усещане — като на Гъливер, след като е бил в Бробдингнаг и е послужил за жива играчка в ръцете на великаните.