Сергей Лукяненко - Нов патрул

— Дойдох с мир! — каза тя, широко усмихвайки се. — Никакво зло! Нали виждаш, с децата всичко е наред!

Изглежда, Надя беше разбрала, че е постъпила прибързано. Не, тя не издаде нито звук, но хвана здраво Кеша за ръката и го издърпа по-надалеч зад гърба ми.

И аз почувствах как на метър от мен забълбука, пълнейки се, бездънен кладенец от Сила.

— Надя — казах аз тихо. — Ти много добре знаеш, че не бива да водиш вкъщи чужди… хора.

— Но тя не е човек — опита се да се оправдае Надя. — Тя е Различна… Светла.

— Някога е била Тъмна — казах аз. — Впрочем, работата не е в това… Има такива Светли, на които не им е останало и едно бяло петънце.

— Антоне, обиждаш ме! — възмути се Арина.

Тя изглеждаше абсолютно миролюбиво. Дълга рокля, завързана на кок коса, като у селските учителки. Големите пухкави чехли на краката й допълваха картината.

— Защо дойде? — попитах аз.

Общо взето, не ме беше страх. Всеки момент щеше да дойде Светлана. Аз бях в апартамента си… а у дома и стените помагат, това го знае всеки Различен. При това и дъщеря ми беше тук. Неумела, но безкрайно силна. И ако тя нанесеше удар… с каквото и да е… Арина щеше да излети през стената.

— Разбрах, че си решил… да приключиш с бокала — каза Арина. — И искам да погледам. Може ли?

— Искам да го изгоря — рекох аз. — И не се опитвай да ме разубедиш.

В очите й се мярна нещо неуловимо. Може би облекчение?

— Заклевам се, че няма да го правя! Но мога ли да погледам? После ще си тръгна! Заклевам се…

— Писна ми от твоите клетви! — изревах аз. — Благодари се, че децата са тук… Надя, Кеша! Стойте там в ъгъла! Сега ще изгоря това дърво, после Арина ще ни каже „довиждане“ и ще си тръгне. Ясно ли е?

— Може ли да кажа „чао-какао“? — попита Арина, мило усмихвайки се.

— Откъде такива познания за жаргона на шейсетте? — попитах аз. — Нали си спала?

— Гледах много филми в последно време — сви рамене тя. — Съвременните не ми харесват, много са зли. А преди половин век хората са умеели да снимат добри филми.

— Добрата баба Яга — изсумтях аз. Канех се да драсна клечката. Арина ме гледаше внимателно и, изглежда, не смяташе да се намесва. Само едната й длан беше силно стисната. — Минойската сфера! — съобразих аз. — Остави я на пода и отстъпи две крачки назад!

Тя не понечи да спори. Навярно това би трябвало да ме накара да застана нащрек… Разтвори дланта си, показа ми малко кълбо от бял мрамор… ето каква била знаменитата Минойска сфера, това главоболие за Инквизицията! После вещицата приседна, внимателно сложи кълбото на пода и го търкулна към мен. Или подът в апартамента не беше твърде равен, или ръката на Арина трепна — но кълбото се плъзна под шкафа за обувки.

— Антоне, аз играя честно.

Ох, не вярвам в честни вещици… а и в честни Различни — не особено много…

— И без резки движения — казах за всеки случай. Драснах клечката. И, стараейки се да не откъсвам поглед от Арина, я хвърлих в подложката.

Пламна. Доста силно, явно се бяха събрали бензинови пари, Надя даже извика, а Кеша, браво все пак на момчето, пристъпи напред, срещу пламъка и опасностите.

— Това е всичко — казах аз на Арина. — Доволна ли си? Арина гледаше внимателно в подложката.

— Значи ти все пак се реши, татко? — попита Надя. Попита преднамерено високо, явно стеснявайки се от уплахата си.

— Да. Никой не бива да чува това пророчество — казах аз. — Днес то… вече забърка големи каши.

Арина изведнъж се разсмя.

— Ах, Антоне… — каза тя. — Прям, честен… простичък и наивен. Значи не си разбрал?

— Тате, струва ми се, че пророчеството се разкрива при унищожаването на бокала… — прошепна Надя.

Дори успях да се обърна. Дори успях да пристъпя към подложката, към пламтящия със синкав огън дървен бокал…

А в следващата секунда този прах на разрушение, който беше заложил в изделието си Еразъм Дарвин, беше достигнат.

И аз се озовах край тъмна нощна гора.

На пет метра от мен минаваше едва различаващ се в тъмнината черен път. Зад него имаше поля, зад полята — мъждиви светлинки, които по-скоро загатваха за съществуването си, отколкото се виждаха с очи. Да, по онова време положението с електричеството е било лошо… По-точно — хич го е нямало.

А по пътя беззвучно се мятаха две сенки. Едната — почти безплътна, немислимо стремителна. Другата — също бърза, но доста по-материална — и със сияещо син огнен бич в ръката. Ударите на бича постоянно застигаха противника, но не личеше това да го наранява сериозно.