Сергей Лукяненко - Нов патрул

— Тя не е човек, тя е Различна!

— Всичко това са словесни черупки, Олга. — Направих няколко крачки из кабинета. Погледнах Олга и попитах — А ти не мислиш ли, че Сумракът наистина е вреден? Че би било по-добре да го унищожим? Може да помоля дъщеря ми…

— А ти сигурен ли си, че тя ще надживее Сумрака? — попита Олга. — Тя е абсолютна вълшебница. През нея тече цялата Сила на света. Сигурен ли си, че Надя изобщо ще може да живее без нея?

— Гадове — казах аз. — Все пак вие сте гадове…

Олга само сви рамене — „мисли каквото искаш“…

— Свържи се с лондонския Дневен патрул — помолих аз. — Нека минат през дома на Еразъм. Завещанието му е върху кухненската маса, в портфейл от крокодилска кожа.

— А ти къде? — извика Олга подир мен.

— Вкъщи. Смятайте, че съм си взел отпуска — казах, затваряйки вратата, и не се сдържах да добавя — Безсрочна.

Лошото на обикновения градски апартамент е, че в него трудно може да се изгори обемист предмет. Особено ако е магически и съответно за избягване на неприятните последствия е по-добре да се изгори с обикновен огън.

Ех, защо апартаментът ми не беше с камина! Щях да хвърля дървения бокал сред пламналите дърва, да вдигна клапата на камината и да гледам как изчезва завинаги пророчеството, заради което беше загинал Еразъм.

Само че що за пророчество е това? И защо Кешиното пророчество, което Тигъра толкова силно не искаше да допусне, че даже заговори на човешки език, аз и Арина успяхме да изслушаме напълно безнаказано? И изобщо, то беше странно, глупаво… не пророчество, а информационна справка, ако щеш, я качвай в Уикипедия…

Огледах придирчиво балкона. Може би да си спретна огнище тук? Ако се наложи, ще се разбера с пожарната…

Но балконът ни беше хубав, остъклен, с ламиниран паркет. Светлана щеше да ми откъсне главата, ако на пода се появеше петно от изгоряло. Поне да беше останала някоя керамична плочка след ремонта… но не, всичките ги изразходвахме…

След като се повъртях, се върнах в апартамента, отидох в кухнята, отворих фурната и извадих металическата подложка. Ето това щеше да свърши работа.

Впрочем, защо трябваше да ходя на балкона? Дървеният бокал на Еразъм не беше голям, прекрасно се побираше върху подложката.

Хванах го да го подържа още веднъж. Беше направен много прецизно, грижовно. Може би без особено умение, но със старание.

Значи те бяха два. Жалко, разбира се. Дори без хитро скритата магическа плънка, бокалът беше интересен сам по себе си. Древна реликва…

Но пророчеството, заключено в единия бокал, вече беше убило стопанина си.

Стига толкова. Край с жертвите. Пророчествата вън! Сложих бокала върху подложката, донесох флакон с бензин за запалки (общо взето, аз отдавна използвах газени еднодневки, но флаконът така си седеше в килера, чакайки своя час).

— Лек ти Сумрак, Еразъм — казах аз, щедро поливайки дървения бокал с бензин.

В антрето хлопна врата.

— Тате! Прибрах се! — извика Надя. — Анна Тихоновна е болна и ни освободиха от последния урок!

Днес от училище я прибираше Света.

— Добре — извиках аз, приседнал пред подложката с кибрита в ръката.

— Водя гости!

— Така ли? — аз се обърнах напрегнато.

Надя се показа на вратата. Зад гърба й неловко надникна Кеша.

— Здрасти, Инокентий — казах аз. Кой знае защо, посещението му не ме учуди. — Как е?

— Нормално… — той пристъпи от крак на крак, без да вдига поглед. — Уроците са интересни…

— Това е чудесно — казах аз с онзи бодър тон, с който възрастните разговарят с децата.

— Майката на Кеша е до късно на работа — поясни Надя. — И аз го поканих на гости. Мама обеща после да го откара вкъщи.

— А мама къде е?

— Тя ни докара до входа и отиде да купи тоалетна хартия. — Надя прихна. Има една такава възраст, на която думите „тоалетна хартия“ звучат удивително смешно — особено ако ги изговаряш пред връстник.

— Да, вчера забравих да купя — разкаях се аз.

Надя се обърна и извика към антрето:

— Не, тези чехли са мамините, за гостите са зелените!

— Много гости ли имаме? — попитах аз, изправяйки се.

— Не много. — Надя явно се смути. — И леля Арина. Срещнахме я на стълбите, тя идваше у нас.

Направих три бързи крачки и застанах, отделяйки децата от антрето. Все още стисках в лявата си ръка кутията кибрит. Затова пък пръстите на дясната вече се бяха събрали в знака „Щит“.

— Антоне! — извика Арина от антрето. — Мир, дружба, кльопачка!

Тя надникна предпазливо от коридора.