Сергей Лукяненко - Нов патрул

Изведнъж осъзнах, че започвам да уважавам Завулон. Той не беше изоставил малолетния си ученик да бъде разкъсан от Тигъра. Великият Тъмен маг беше приел боя, който трябваше да му бъде последен.

До мен се разнесоха странни звуци — сякаш на някого му се повдигаше. С усилие се извърнах от магическия дуел — и видях стар солиден дъб, израснал на самия край на гората. Някъде на равнището на гърдите ми в дъба имаше хралупа. От хралупата стърчаха слабите крака на младия Еразъм Дарвин. Уж трябваше да е на четиринайсет години, но на ръст беше колкото Кеша, а по телосложение беше наполовина колкото нашия пророк. Все пак акселерацията не е мит.

— Той идва за нас… — изведнъж прозвуча откъм дупката, едва чуто. Пристъпих по-близо, навеждайки се към гърба на Еразъм. Илюзията за обкръжаващия свят беше пълна — дори надушвах леката миризма на пот и страх, идваща откъм момчето. — Палача ще дойде, за да кажеш, Палача ще дойде, за да мълчиш…

Да, всичко е правилно. Те тогава са го наричали Палача.

— На Палача му е нужна кръв, на Палача му е нужно месо… — бърбореше Еразъм. — Палача ще изпие кръвта, Палача ще изяде плътта, Палача ще вземе душата… Малко, малко кръв, месо, души… Винаги са малко, малко, малко… Палача се унася в сън…

Тази нощ, отделена от мен чрез бездната на времето, беше топла. Но ме побиха тръпки.

Та той говореше почти същото, което и Кеша!

Само че с други думи — думите на своето време…

— Палача ще идва, Палача никога няма да спира, Палача не спи, Палача е готов за работа… Само дева, дева, родена с измама, дъщеря на Велика вълшебница, отхвърлила силата си, дъщеря на Велик вълшебник, взел не своя сила, само момиче, момиче, момиче, може да убие Палача… Момичето Елпис — дъщерята на измамата, момичето Елпис — сестрата на Палача…

В някакво полутрескаво състояние аз отбелязах, че Еразъм е получил добро класическо образование. Елпис е Надежда на гръцки. 27 27 Елпис — алегорична персонификация в старогръцката митология — Надеждата, която последна излиза от Кутията на Пандора. — Бел. NomaD.

Трябваше да се махна. Да се извърна. Да запуша уши. Да не слушам.

Но не можех да го направя.

А и какво щеше да помогне това — нали заедно с мен като безплътни сенки слушаха бърборенето на Еразъм дъщеря ми Надя, момчето пророк Кеша и старата вещица Арина…

И нито един човек…

— Палача е цялата сила на света — продължаваше да се изповядва на дървото Еразъм. — Палача е цялото вълшебство на света. Момичето може да убие Палача! Момичето може да убие вълшебството! Убиеш ли Палача — ще убиеш вълшебството…

Не, все пак не ставаше нищо страшно… Та това беше същото онова пророчество. Същото, което го говореше Кеша. То не беше изплашило Тигъра. То изобщо не приличаше на пророчество… а така… разясняване на ситуацията…

Преамбюл.

Уводна част.

Предвестник на истинското пророчество.

Вдигнах ръце, запушвайки ушите си. Но светът наоколо беше само илюзия, той живееше по свои закони, и аз продължавах да чувам всичко.

Първо — отчаяния вик на Завулон. И неговия сподавен вопъл:

— Милост! Ще си отида, Палачо! Пощади ме!

Ако той узнаеше, че съм станал свидетел на позора му — край с мен. Никакви договори и задължения нямаше да попречат на Завулон да пожелае смъртта ми стократно по-силно, отколкото до момента…

А после чух гласа на Еразъм. По-бавен и силен. Глас вече не на изплашено момче, а на порастващ мъж:

— Ти, вълшебник от суровата северна страна, не чул нужното, когато е трябвало, но дошъл тук като безплътна сянка и узнаващ това, което не си искал да знаеш… Палача ще умре и вълшебството ще напусне нашия свят. Твоят избор. Нейната сила. Неговата съдба. Палача ще дойде и ще ти се наложи да решаваш. Но каквото и да решиш, никога вече няма да познаеш покоя.

— Аз никога не съм го познавал! — изкрещях. Искаше ми се да се вкопча в Еразъм, да го измъкна от хралупата и да го нашамаря по бузите — за да млъкне. Но знаех, че ръцете ми ще минат през тялото на пророка.

— Жал ми е за теб… прости ми — каза Еразъм и млъкна. Стърчащите от хралупата крака потрепериха и омекнаха — явно той изгуби съзнание.

Стоях, без веднага да осъзная, че хлипам и по бузите ми текат сълзи. Наблизо стенеше Завулон. А към дъба бавно се приближаваше Тигъра. Постоя, гледайки достъпната за виждане част от Еразъм. Беше такъв, какъвто и в нашето време — млад, с добро, благо лице. Само дрехите му бяха старомодни, според мен — страшно неудобни… Тигъра гледа Еразъм няколко мига. После обърна глава и ме погледна. Сякаш ме виждаше.