Сергей Лукяненко - Нов патрул

— Но пророчествата често носят зло. А ти им позволяваш да прозвучат и ги изпълняваш.

— Аз? — В гласа на Тигъра имаше изненада. — Пророчеството е пукнат цирей. Касандра не е виновна за падането на Троя. Нито пък аз. Волята на човечеството, неговите стремежи и очаквания — те си пробиват пък към света чрез пророците. И ако са си пробили път, се изпълняват. Аз мога да ги ускоря… или да ги забавя… Понякога. Но нищо повече.

— А онова пророчество, което плаши Арина? — попитах аз. — Което тя се е опитала да отмени, а в крайна сметка… е отложила? Или то вече се е извършило?

Тигъра сви рамене:

— Отново, защо ти е отговорът ми? Мога да кажа това, което ще те успокои. Но откъде ще знаеш дали е истина?

— Все пак кажи — настоях аз.

— Не разрушавам царства и не разгарям войни — каза тихо Тигъра. — Видях падането на Киш и дългата смърт на Урук, гибелта на Асирия и разрушаването на Вавилон. Виждал съм как се разрушават велики империи и угасват мънички държави. Виждал съм армии, които преминават в нескончаем поток за три дни и три нощи, виждал съм разграбването на градове и избиването на пленници. Народите се разтварят един в друг, сменят имената и езиците си. Виждал съм зло, от което израства добро, и добро, смъртоносно и безмилостно. Но всичко това не е заради мен. И дори не е заради вас, Различните, смятащи се за пастири на човечеството. Всичко е заради хората. Всичко е заради тяхната любов и омраза, смелост и страхливост. Теб, както и Арина, те интересува съдбата на твоя народ и твоята страна? Нямам какво да отговоря. Както нямах какво да отговоря на Венян. Както нямах какво да отговоря на Еразъм. Само хората, в крайна сметка, решават дали да живеят, или да умрат. Аз съм палач. Но не съм съдия. Великата радост ме устройва също така, както и великата печал. Но и радостта, и тъгата хората си я избират сами.

— Така че какво да направя аз? — попитах.

Този път Тигъра мълча дълго. После каза:

— Искам да живея. Ако вие съобщите пророчеството на хората… значи то ще се изпълни. Значи на хората повече не им е нужно вълшебство. Не са нужни такива, които не са като другите. Които жадуват странното. Които теглят човечеството и го побутват. Тогава аз ще загина. И ако се сражавам с дъщеря ти, също може да загина.

Той замълча, но все пак добави:

— Но в този случай имам шанс. Тя е дете и може да не се справи.

— А има ли друг изход? — попитах аз. — Такъв, че да не умираш ти и да не умираме ние… всички?

Тигъра сви рамене. И отвърна:

— Ето че ти сам разбра всичко. В твоя въпрос го имаше и отговорът.

Кимнах.

— Обидно.

Известно време седяхме мълчаливо. Изпуших втора цигара, после трета. Вече съвсем се стъмни. В гората се стъмва бързо, в гората няма Сумрак. В прозорчето замъждука треперещият пламък на свещ.

— Извинявай… — неочаквано каза Тигъра.

— Стига сте ми се извинявали всичките! — извиках аз, скачайки на крака. — Писна ми!

— Трябва да решиш нещо, Антоне — каза кротко Тигъра.

— Дай ми пет минути — казах аз.

— Десет — кимна Тигъра, продължавайки да пуши. Огънчето ту се разгаряше, ту угасваше в здрача, докато вървях към къщичката.

Децата, притихнали и напрегнати, седяха около масата, на която горяха две свещи. Арина продължаваше да стои на прозореца, гледайки Тигъра.

— Реши ли? — попита тя, без да се обръща.

— Надя… — Аз погледнах дъщеря си. Лицето й едва се виждаше в пламъка на свещта. — Ще направиш ли каквото те помоля?

— Какво? — попита тя напрегнато.

— Имаме само два изхода — казах аз, гледайки я. Добре поне, че успях да я видя пораснала… макар и насън.

Сън, който не трябва да се сбъдва.

— Винаги има три — каза Надя упорито. — Във всички приказки винаги има три пътя.

— Какво да се прави, нашата приказка е неправилна — опитах се да се усмихна аз. — Само два. Да се убие Тигъра и да се унищожи цялата магия на Земята. Всички Различни ще станат обикновени хора. Може и да се случат някои катаклизми — не знам.

— Магията стана зло — каза напрегнато Арина. — Хората трябва…

— Хората трябва да бъдат хора — отговорих аз. — Ако не е магията, ще намерят друг начин да унищожат себе си.

— Значи си решил да позволиш на Тигъра да ни убие? — възкликна Арина.

— Има и втори вариант — продължих аз, гледайки дъщеря си. — Да докажем на Тигъра… да докажем на Сумрака, че никога няма да съобщим пророчеството. Няма да го кажем на хората. Тогава… то няма да се осъществи. И няма да има нужда Тигъра да ни убива.

— За да повярва Тигъра, е нужна жертва — изсумтя Арина. — Страшна жертва… Безвъзвратна… — тя замълча за миг. А после извика, възмутено и с негодувание — Антоне! Ти искаш да убиеш…