Сергей Лукяненко - Нов патрул

— Тате, искаш ли да те убия? — попита Надя.

Все пак Арина е бивша Тъмна. Те разбират всичко неправилно. За разлика от Светлите.

Поклатих глава.

— Не, дъще… Не искам да те оставям с тази тежест. А и нали я има Арина… Обещай ми. Просто ми обещай, че никога няма да разкажеш на никого за пророчеството на Еразъм… И ти, Кеша, закълни се.

— Той ще убие момчето — каза бързо Арина. — Тигъра ще го убие. Ще го разкъса пред очите й. Това ще бъде психическа травма…

Кеша възкликна развълнувано:

— Няма да разкажа! На никого!

— Закълни се — повторих аз. — Нека това, което направя, да не бъде напразно. Закълни се.

Кеша отчаяно закима.

Надя се надигна от стола.

— Не бива — помолих аз и се обърнах към Арина.

— Ти няма да се справиш — изрече бързо тя. — И двамата сме Висши, но аз имам повече опит, Антоне…

Не казах нищо.

Това, което много отдавна ми беше разказал Едгар. На космодрума Байконур, когато стоях срещу Костя Сивушкин, мой приятел и Висш вампир, канещ се да превърне всички хора в Различни…

Силата премина през мен, заливайки пръстите ми със студ. Арина направи Щита — тя не разбра какво правя.

Някой, който твърде дълго е бил Тъмен, трудно може да разбере някои неща.

Сумракът потрепна, когато през него израснаха бели каменни стени. Пространството сякаш се разду — масата, на която седяха децата, отиде някъде надалеч, таванът се разтвори и бе заменен от бял проблясващ купол, подът се покри с мраморни плочи.

Все пак не ми достигна Сила. Съвсем мъничко. Но наблизо имаше неизчерпаем източник — и аз се пресегнах към дъщеря ми, започнах да черпя — и пространството наоколо се оформи окончателно.

Кръгла зала с диаметър десет метра и таван-купол.

Нито прозорци, нито врати.

Нищо.

Проблясващ бял камък, в който сме заключени двамата с Арина.

Завинаги.

„Саркофагът на времето“ — най-страшното заклинание на Инквизицията. Заклинание, действащо и върху жертвата, и върху палача.

— Ти си полудял — прошепна Арина и седна на пода.

— Сигурно — казах аз, сядайки до нея.

Тук имаше въздух, и сигурно винаги щеше да остане чист.

Тук го имаше даже Сумракът, но на нито един от слоевете му нямаше изход от саркофага.

Според Едгар заключените в „Саркофага“ не изпитват нито глад, нито жажда.

Позволено им е да полудяват безкрайно, без да изпитват физически мъчения.

— Невъзможно е да бъде разбит — каза Арина. — Разбираш ли? Никак. Дори дъщеря ти няма да може.

Свих рамене.

Десетметрово кътче от бял камък. Плаваща във вечността капсула.

Интересно, дали разширяването на Вселената ще се обърне в свиване и нов Голям взрив? Ако да, ще имаме някакъв шанс.

Разкикотих се, представяйки си милиардите години заточение. Арина се обърна към мен и ми заби звучен шамар.

Млъкнах.

— Наистина ли му вярваш? — попита Арина. — На Сумрака?

— Не знам. Вярвам само в това, че хората сами творят съдбата си. Хората, а не Сумракът… и не ние.

Арина замълча. Разпери ръце.

— Какво пък… във всеки случай вече няма да узнаем отговора. Никога.

Бръкнах в джоба си, извадих пакета с цигарите. Погледнах вътре. Две бройки.

Пред лицето на вечността нямаше смисъл от икономии.

— Искаш ли? — попитах аз.

Арина кимна вяло. Тя даже не беше уплашена… в края на краищата и без това беше вървяла към смъртта си. Беше замислена. Сякаш постъпката ми я е поразила.

Налапах и двете цигари, запалих ги и подадох едната на Арина. Тя ме погледна учудено.

— Видях го в някакъв стар американски филм — поясних аз. — Винаги съм искал да го направя.

— Петър, проклетият модернизатор, докара в Русия тази гадост, молех го аз да не го прави… — промърмори Арина.

— Не лъжи, когато си се родила, Петър Първи вече е бил умрял.

— Свиквай, сега няма да има какво друго да правим, освен да се измъчваме с приказки — защити се Арина. — Макар че, разбира се, ще има и други развлечения. Сам разбираш — вечност…

Извадих цигарата от устата си и я загасих на пода, гледайки над Арина — към разтварящата се стена на непроницаемия „Саркофаг“.

Тигъра стоеше в отвора, зад който кипеше сива мъгла. Даже ми се стори, че виждам онези „мехурчета“, за които говореше Надя.

— Впечатляващо — каза Тигъра, влизайки в „Саркофага“. — Знаеш ли, че за цялата история на Инквизицията това заклинание се е използвало само три пъти?

Поклатих глава. Арина вече беше на крака — и, изглежда, се канеше да се сражава.

— По принцип, това е напълно убедително — продължи Тигъра, бавно приближавайки се към мен. Не обръщаше внимание на Арина. — Но не ти ли хрумна, че дъщеря ти може да си направи неочакван извод?