Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Не съм те довел тук да играеш Нанси Дрю — каза той

— Да, направи го — казах, докато той ме гледаше достатъчно дълго, че ми се искаше да му кажа да гледа пътя.

— За какво говориш?

— Ако искаше просто някой който да се прицели и стреля, щеше да доведеш някой друг.Ти искаш знанията ми, не просто пистолета ми. Нали? — Той погледна обратно към пътя, за мое успокоение. Имаше малки къщи и от двете страни, повечето направени от кирпич или изкуствен кирпич. Не знаех достатъчно добре че да съм сигурна. Дворовете бяха малки, но добре гледани, високи кактуси и огромни люлякови храсти с изненадващо малки букетчета от бледи ливандулови цветове върху тях. Изглеждаше като различен вида люляков храст в югозапада. Може би изискваха по-малко вода.

Тишината изпълни колата и аз не направих нищо по въпроса, просто гледах пейзажа. Никога не съм била в Албакърки, така че го играех турист докато можех. Едуард най-накрая отговори, като обърна улица „Ломос”

— Права си. Не те повиках тук просто за да стреляш. Вече имам подкрепление за това.

— Кой — попитах.

— Не ги познаваш, но ще ги срещнеш в Санта Фе.

— Отиваме направо в Санта Фе— Все още не съм яла днес. Надявах се да минем от някъде да обядвам.

— Последното местопрестъпление е в Албакърки. Ще минем от там, после ще обядваме.

— Ще се чувствам ли, така че да мога да ям след това.

— Може би.

— Предполагам, няма да мога да те уговоря в това да ядем първо.

— Трябва да спрем преди да стигнем до къщата — каза той.

— Какво е това спиране?

Той просто ми се усмихна, което означаваше че ще е изненада. Едуард обича да си играе с търпението ми.

Може би ще отговори на други въпроси.

— Кой е другото ти подкрепление?

— Казах ти, не ги познаваш.

— Продължаваше да казвах тях. Да не ми казваш, че имаш двама зад гърба си и все още се нуждаеше да се обадиш и на мен? — Той не каза нищо.

— Трима души за подкрепление. Боже, Едуард, трябва да си отчаян. — Имах предвид това да бъде шега. Но той не го прие по този начин.

— Искам този случай разрешен, Анита, каквото и да е нужно. — Изглеждаше мрачен когато го каза. До тук с чувството ми за хумор.

— Тези двамата дължат ли ти услуга?

— Единият.

— Те убийци ли са?

— Понякога.

— Ловци на глави като Тед?

— Бернардо е.

Най малко имах име.

— Бернардо понякога е убиец и е ловец на глави като Тед. Имаш ли предвид че той използва самоличността си на ловец на глави, както ти използваш легалната си идентичност?

— Понякога той е и бодигард.

— Мъж с много таланти — казах.

— Не наистина — каза той. Което беше странно нещо да каже.

— Ами другият?

— Олаф.

— Олаф е добър. Той понякога е убиец, не е ловец на глави, не е бодигард, какво друго?

Едуард поклати глава. Уклончивите му отговори започнаха да вървят по нервите ми.

— Някой от тях има ли някакви специални способности освен това че имат желание да убиват?

— Да.

Той достигна лимита ми от да и не отговори.

— Не съм дошла тук да играя двадесет въпроса, Едуард. Просто ми кажи за останалите.

— Ще ги срещнеш достатъчно скоро.

— Добре, тогава ми кажи къде ще спрем тогава.

Той поклати глава.

— Виж, Едуард, вървиш ми по нервите и вече ме ядоса, така че зарежи мистериозните глупости и говори с мен.

Той ме изгледа, очите му се показаха зад тъмните очила.

— Боже боже, не си ли докачлива днес.

— Това дори не е близо до това да съм докачлива, Едуард и ти го знаеш. Но продължи в уклончивите глупости и наистина ще ме ядосаш.

— Мислех че вече си ядосана заради Дона.

— Аз съм, казах. — Но се опитвам да се заинтересувам от случая и да забравя неспирният гняв. Но не мога да се заинтересувам от случая ако не отговаряш на въпросите за него. Докато съм замесена, твоето подкрепление е част от случая, затова или започни да споделяш или ме закарай обратно на летището.

— Аз не съм казал на Олаф и Бернардо че излизаш с вампир и върколак.

— Всъщност не се срещам с нито един от тях вече, но не това е смисъла. Аз не искам да знам за личният им живот, Едуард. Просто искам да знам защо им си се обадил. Какъв е техният обхват на опит.

— Скъса и с Жан Клод и с Ричард? — За първи път от както го познавам чух истинско любопитство в гласа му. Не бях сигурна дали е приятно или е обезпокоително да знам че Едуард се интересува от личният ми живот.

— Не знам дали сме скъсали, повече е това че не се виждаме един друг. Нуждая се от малко време, в което да съм далеч от тях, преди да реша какво да правя.