Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Едуард се обърна бавно и погледна дланта ми върху голата кожа на ръката му. Гледаше ръката ми дълго време с неодобрението което това докосване му причиняваше, но беше хитрост, която сама бях правила повече от веднъж. Ако човек изясни, че не иска да бъде докосван, повечето хора който нямат предвид насилие ще се отдръпнат. Аз не се отдръпнах. Натиснах пръстите си в кожата му, не за да боли, просто за да го оставя да разбере че нямаше да се измъкне от мен лесно.

— Говори с мен, Едуард. Какви Оцелели?

Той премести погледа си от ръката ми към лицето ми. Имах потика да хвана очилата му и да ги дръпна, но устоях. Очите му нямаше да покажат нищо.

— Казах ти че има наранени хора. — гласът му беше мек.

— Не, не си. Направи го да звучи сякаш няма оцелели.

— Мое преувеличаване — каза той.

— Твое глупости — казах. — Знам, че се наслаждаваш на това да бъдеш мистериозен, Едуард, но не ставай досаден.

— Пусни ръката ми. — Каза той, сякаш казва, здрасти или приятен ден, без емоции.

— Ще отговориш ли на въпросите ми ако го направя?

— Не — каза той, а гласът му все още беше празен. — Но не прави това състезание по дразнене, Анита, ще се почувствам задължен да те накарам да ме пуснеш. Няма да харесаш това.

Гласа никога не се промени. Имаше дори лека усмивка на лицето му. Но го пуснах, бавно, дърпайки се обратно на седалката си. Едуард каза че няма да ми хареса, вярвах му.

— Говори с мен, Едуард.

Той ми отвърна с голямата си усмивка.

— Викай ми Тед. — Тогава бързо като кучи син излезе от колата. Седях в колата, гледайки го как преминава през паркинга. Спря в края, болницата беше на съвсем малко разстояние от него. Той свали очилата си, закачи ги на предната част на ризата си и погледна към колата, чакаше.

Би му послужило ако не изляза. Би му послужило ако се върна в Сейнт Луис и го оставя да си чисти собствените си бъркотии. Но отворих вратата и излязох. Защо, ще попитате. Първо, той ме помоли за услуга, и познавайки Едуард той ще разкрие всичко по своя си садистичен начин. Второ, исках да знам. Исках да разбера какво беше преминало през цялата студенина и го беше уплашило. Исках да знам. Любопитството е и сила и слабост. На кое от двете не би отговаряло това любопитство за известно време. Аз залагах на слабост.

Болницата света „Лучия” беше голяма и една от няколкото сгради, които видях в Албакърки, която няма югозападни мотиви. Беше просто голяма и приличаща на блок, обикновена болница. Може би те не очакваха туристите да видят болницата. Щастливи туристи.

За болница, беше приятна, но все пак беше болница. Място, което посещавам, само когато нещата се объркат. Единствената положителна страна този път беше, че не бях аз или някой когото познавах в стаята. Бяхме в дълъг светъл коридор с много затворени врати, но имаше униформен полицай пред едната. Наречи го предчувствие, но знаех че това е нашата стая.

Едуард отиде до полицая и се представи. Той беше неговото момчешко аз, безвреден и весел, в подтиснат от болницата начин. Те се познаха от пръв поглед, което щеше да ускори нещата доста.

Униформения погледнаха покрай Едуард към мен. Изглеждаше млад, но очите му бяха хладни и сиви, очите на ченге. Трябва да работиш известно време преди очите ти да станат празни. Но той ме изгледа прекалено продължително и прекалено съсредоточено. Можех почти да усетя напрежението което се изграждаше в пространството между нас. Предизвикателният поглед казваше, че той или е несигурен в мъжествеността си, или не е на работа от много отдава. Не новобранец, но не и много над това.

Ако той мислеше че ще се свия под критичният му поглед, щеше да бъде разочарован. Стоях пред него, усмихната, спокойна, очите празни и близо до отегчена. Да преминавам изпити никога не е било от любимите ми неща.

Той примигна първи.

— Лейтенанта е вътре. Той иска да я види, преди тя да влезне.

— Защо? — попита Едуард, гласът все още приятен.

Офицера сви рамене.

— Просто следвам заповеди, г-н Форестър. Не разпитвам лейтенанта си. Изчакайте тук. — Той отвори вратата и се шмугна вътре без да позволи да се види вътрешността на стаята. Затвори вратата след себе си, не чакаше тежестта й да го направи вместо него.

Едуард се намръщи.

— Не знам какво става.

— Аз знам — отвърнах.

Той ме погледна, повдигна вежди, сякаш да каже: Продължи.

— Аз съм жена и технически цивилен. Много ченгета не ми се доверяват, че ще се справя с работата.