Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Имаме примирие — казах.

Той кимна.

— Казах, че имаме.

— Караш ме да се чувствам нервна.

Усмивката му се разшири.

— Радвам се да чуя, че още се страхуваш от мен. Започнах да се притеснявам.

— Деня в който спреш да се страхуваш от чудовищата е деня в който ще те убият.

— И аз съм чудовище? — Той го постави като въпрос.

— Знаеш какво точно си, Едуард.

Учите му се присвиха.

— Каза ми Едуард пред Дона. Тя не каза нищо, но трябва да бъдеш по-внимателна.

Кимнах.

— Съжалявам и аз го хванах. Ще опитам, но аз не съм и на половина толкова добър лъжец колкото теб. Освен това, Тед е съкратено от Едуард.

— Не и ако пълното име в шофьорската ми книжка е Теодор.

— Сега, ако мога да ти викам Теди, може би ще го запомня.

— Теди е добре — каза той, гласа му напълно непроменен.

— Ти си много труден мъж за дразнене Ед… Тед.

— Имената не означават нищо, Анита. Те са прекалено лесни за променяне.

— Едуард истинското ти име ли е?

— Сега е.

Поклатих глава.

— Наистина би ми харесало да разбера.

— Защо? — той ме погледна зад тъмните си очила и тежестта на погледа му гореше през стъклото. Въпроса не беше напразен. Разбира се, Едуард често пита въпроси чиито отговори не иска да знае.

— Защото те познавам от пет години и дори не знам дали първото ти име е истинско.

— Достатъчно истинско е — отвърна той.

— Дразни ме да не знам.

— Защо?

Свих ръмена и отпуснах ръката си далеч от пистолета, защото не беше нужно, не точно сега, не днес. Но дори и да го направех, знаех че ще има друг ден и за първи път наистина не бях сигурна кой от двама ни ще види края от малката ми визитка. Това ме направи тъжна и ядосана.

— Може би просто искам да знам какво име да сложа на надгробният камък — казах

Той се засмя.

— Увереността е добра черта. Прекалената увереност не е. — Смехът повяхна и остави лицето му, около очилата, студено и нечетливо. Не ми трябваше да виждам очите му за да знам че те бяха студени и дистанцирани като зимното небе.

Бутнах се от колата, ръцете ми празни от двете ми страни.

— Виж, Едуард, Тед, Както по дяволите се наричаш, не ми харесва да бъда поканена тук, да го играя стръв за чудовища, да открия това че се срещаш с майката на годината. Това ме подхлъзна и аз не харесвам и това. Имаме примирие докато случаят е решен, тогава какво?

— Тогава ще видим — каза той.

— Не можеш ли просто да се съгласиш да прекъснеш годежа с Дона?

— Не — гласът му бе лек, внимателен.

— Защо не?

— Нуждая се да й дам достатъчно добра причина за да скъсан сърцето и децата. Запомни, аз прекарах доста време с децата. Как би им изглеждало ако просто изчезна?

— Мисля че сина й не би имал нищо напротив, Питър, така беше нали— Мисля че ще му хареса ако Тед изчезне.

Едуард обърна глава на една страна.

— Да Питър би го харесам, но Бека— Бил съм част от живота й от над две години, а тя е още на шест. Дона ми се доверява да я взимам след училище. Веднъж в седмицата я карам до уроците й по танци, така че Дона да не трябва да затваря магазина по-рано.. — Гласът и лицето му никога не се промениха докато говореше, сякаш бе просто факт и не означаваше нищо.

Яда стегна раменете ми и тръгна надолу по ръцете ми. дланите ми се стегнаха в юмруци, просто за да направя нещо с тялото си.

— Ти копеле.

— Може би — каза той — Но бъди внимателна какво искаш от мен, Анита. Проста да си тръгна би нанесло повече вреда от истината.

Вгледах се в него, опитвах се да видя зад празното му лице.

— Мислил ли си да кажеш на Дона истината?

— Не.

— Проклет да си.

— Наистина ли мислиш че тя може да се справи с истината, цялата истина, за мен? — попита той.

Помислих за това почти цяла минута докато стояхме на сгорещеният паркинг. Накрая казах:

— Не — не ми харесваше да го кажа, но истината си е истина.

— Сигурна ли си че тя не може да играе жена на убиец— Имам предвид срещна я само за половин час. Как можеш да бъдеш сигурна?

— Сега ме дразниш — казах.

Устните му почти се извиха в усмивка.

— Мисля че си напълно права. Не мисля че Дона би се справила с истината.

Колата принадлежеше на Тед, въпреки че Едуард я караше. Беше голямо и квадратно нещо между джип, камион и грозен автомобил. Беше покрита с червен прах сякаш е карал през черен път. Предното стъкло беше толкова мръсно, имаше само две места където беше чисто, където чистачките бяха отмили прахта. Всичко останало бе засъхнало до червено-кафява патина от мръсотия.