Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Аз стоях, облегнала се на едната страна на колата, достатъчно близо че да ги докосна. Ако искаха уединение, можеха да си вземат стая. Продължиха толкова дълго, че се чудех ако погледна часовника си дали ще е било минало доста време, но устоях на порива. Реших са си се облягам на колата, ръцете кръстосани над стомаха, изглеждайки отегчена.

Едуард се отдръпна с въздишка.

— След снощи, бих си помислил че няма да ти липсвам толкова много.

— Винаги ми липсваш — гласът и беше някъде между страстен и кикот. Дона ме погледна с ръце още около него. Тя погледна точно в мен и каза:

— Съжалявам не исках да те притеснявам

Изтласках се от колата.

— Не се притеснявам толкова лесно.

Веселата светлина в очите стана свирепост и защитническа. Погледа й и следващите й думи не бяха приятелски:

— И какво точно те притеснява

Поклатих глава.

— Ще бъде ли остроумно от моя страна да кажа, много повече от колкото имаш?

Тя се стегна.

— Не се притеснявай Дона. Не съм сега, нито някога ще бъда заинтересувана от … Тед по романтичен начин.

— Никога не съм мислила… — започна да казва.

— Запази го — казах. — Нека опитаме нещо наистина уникално. Нека бъдем честни. Ти беше притеснена за мен и Едуард — промених го много бързо — Тед, това е причината поради която направи шоуто преди малко. Не трябва да маркираш територията си срещу мен, Дона — Последното го казах малко бързо, защото се надявах тя да не забележи промяната в името, но естествено че те бе забелязала, както и Едуард. — Едуард е прекалено много като мен въобще да говорим за срещи. Би било кръвосмешение.

Тя се изчерви дори през тена.

— Боже, ти си директна.

— Тя е директна дори и за мъж — каза Едуард — за жена е като таран .

— Спестява време — казах.

— Прави го — потвърди той. Той дръпна Дона в бърза, но цялостна целувка. — Ще те видя утре скъпа.

Повдигнах вежди.

Едуард ме погледна с топлите очи на Тед.

— Дона дойде с нейната кола, така че да може да прекараме част от деня заедно. Сега тя си отива у дома при децата, за да можем ние да си вършим работата.

Дона се обърна към мен, и ме изгледа продължително.

— Приемам думата ти, Анита. Вярвам ти, но усещам страни вибрации от теб сякаш криеш нещо.

Но аз крия, помислих си. Само ако тя знаеше какво.

Дона продължи, лицето й много сериозно.

— Доверявам ти третия най-важен човек в живота ми. Тед е точно след децата ми за мен. Не прецаквай най-доброто нещо което съм имала след смъртта на съпруга ми.

— Виждаш ли — каза Едуард — Дона също може да бъде пряма.

— Може — казах.

Дона ме погледна за последно, тогава се обърна към Едуард. Тя го издърпа надалеч към третата кола по нататък. Те говореха тихо докато аз чаках в спокойната, суха жега. Щом Дона иска уединение, ще им дам, обърнах се и се вгледах в далечните планини. Изглеждаха наистина близо, Но от опит знам, че никога планините не са толкова близо колкото изглеждат. Те са като сън, Отдалечени неща който са пред погледа ти, но не им се доверяваш наистина когато се нуждаеш от тях.

Чух ботушите на Едуард да тракат по паважа преди да проговори. Обърнах се към него, ръцете кръстосани над корема ми, което постави дясната ми длан приятно близо до пистолета под ръката ми. Вярвах на Едуард когато каже че имаме примирие, но… по-добре предпазлива, от колкото да съжалявам.

Той спря до първият прозорец на колата, облегна се, ръцете му кръстосани огледално на моите. Но той нямаше пистолет под ръката си. Не бях сигурна дали лиценза му за ловец беше достатъчен че да го прекара с оръжията му през металният директор, така че той не би трябвало да има пистолет или дълго острие в себе си. Освен ако не го е прибрал от една от колите покрай които минахме, където ги е скрил. Това е нещо което Едуард би направил. По-добре, да сгрешиш когато предполагаш най-лошото, от колкото да сгрешиш когато предполагаш най-доброто. Песимизма ще те задържи жив, оптимизмът няма, не и в нашият бранш.

Нашият бранш. Странен израз. Едуард беше убиец, аз не бях. Но някак си бяхме в един и същи бизнес. Не можех точно да го обясня, но си е така. Едуард ме дари с неговата си усмивка, усмивката ме правеше нервна и подозрителна. Обикновено означаваше че той няма предвид да ме нарани и просто дърпаше веригата ми. Разбираше, той знаеше, че аз знам както обикновено значеше усмивката, така че той може да има предвид да ме подхлъзне с чувството за сигурност. Или може да значи че просто така изглежда. Мислех прекалено много и това е лошо по собствен си начин. Едуард беше прав, бях най-добра, когато се захвана за работата и оставя останалите неща назад. Не е рецепта за добър живот, но е добра за един стрелец.