Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Мина двойка с количка пълна с багаж. Чакахме в мълчание докато не преминат. Жената погледна към нас, както бързаха да ни подминат, усещаха напрежението. Мъжът я дръпна да погледне напред и те минаха покрай нас.

— Имаш ли нещо предвид? — попита Едуард.

— Ти искаш да знаеш кой от нас е по-добрият, Едуард. Искаш да го разбереш от толкова дълго. Ако ме застреляш в гръб, никога няма да разбереш отговора на въпроса и това ще те човърка.

Усмивката му някак и се разшири и повяхна, сякаш вече не беше развеселена усмивка.

— Значи няма да те застрелям в гръб.

— Така е — казах.

— Тогава защо си създаде толкова проблеми, за да държиш ръцете ми заети и да ходя отпред?

— Би било дяволско време да сгреша.

Той се засмя тогава, меко и смътно зловещо. Този звук беше достатъчен. Той беше развълнуван от идеята да тръгне срещу мен.

— Би ми харесало да тръгна на лов за теб, Анита. Имал съм сънища за това. — Той въздъхна и беше почти тъжен. — Но се нуждая от теб. Нуждая се от помощта ти да реша този случай. И толкова колкото бих се радвал да имам отговор на големият въпрос, толкова и ще ми липсваш. Ти може би си единственият човек в света който би ми липсвал.

— Ами Дона? — попитах.

— Какво за нея?

— Не се прави на умен, Едуард. — Погледнах покрай него да видя Дона която ни чакаше на паркинга — Гледат ни внимателно.

Той погледна към нея, вдигна едната чанта, за да й помаха. Би било по-лесно ако остави чантата, но по негов си начин, Едуард също беше предпазлив. Той се обърна обратно към мен.

— Няма да можеш да си вършиш работата, ако поглеждаш през рамо към мен. Така че сме в примирие докато случаят бъде решен.

— Думата ти? — попитах.

Той кимна.

— Думата ми.

— Достатъчно добре.

Той се усмихна, и беше истинкси.

— Единствената причина да приемеш думата ми на доверие е, че когато дадеш думата си я спазваш.

Поклатих глава и започнах да се приближавам към него.

— Аз стоя на думата си, но не приемам думата на другите много сериозно. Дори като бях до него можех да усетя тежестта от погледа му през тъмните очила. Той беше напрегнат, беше Едуард.

— Но прие моята.

— Ти никога не си ме лъгал, Едуард, веднъж щом дадеш думата си. Правиш каквото си казал че ще направиш, дори да е нещо лошо. Ти не криеш какво си, поне не от мен.

И двамата погледнахме към Дона, започнахме да вървим към нея, един до друг сякаш сме се наговорили.

— Как по дяволите се остави да стигнеш толкова далеч— Как може да оставиш Тед да й предложи?

Той беше тих, толкова дълго, че помислих че няма да ми отговори. Вървяхме тихо в слънчевата топлина. Но накрая, той ми отговори.

— Не знам. Една нощ просто бях прекалено навътре в ролята си. Настроението беше правилно и Тед й предложи, мисля че за секунда забравих, че аз съм този който ще се ожени.

Погледнах към него.

— каза ми повече лични неща за последният половин час отколкото през целите пет години, през който те познавам. Винаги ли си такъв дърдорко когато си в ролята на Тед?

Той поклати глава.

— Знаех че няма да харесаш това че Дона е замесена. Не знаех колко силно ще реагираш, но знаех че няма да го харесаш. Това означаваше че за да поддържам мира с теб трябваше да искам да говоря за това. Знаех това когато ти се обадих.

Пристъпихме на паркинга, и двамата се усмихвахме и махнахме на Дона. Казах през усмивката като вентрилокист:

— Как може да се познаваме толкова добре, да ни е мъчно за другия ако умре, и все още да можем да дръпнем спусъка— Знам че е истина, но не го разбирам.

— Не е ли достатъчно че е истина— Трябва ли да го обясняваш? — Попита той, докато вървяхме през колите към Дона.

— Да, нуждая се от обяснение.

— Защо?

— Защото съм момиче — казах.

Това го накара да се засмее, изненадващ звук, който накара сърцето ми да се стегне, защото можех да преброя на едната си ръка случаите, в който съм чувала Едуард да се смее. Ценях звука от този смях, защото сякаш звучи от по-млад, по-невинен Едуард. Чудех се дали съм единствената която изкарва този смях от него. Как можехме да говорим за това, че ще се убием, толкова спокойно— Не не беше достатъчно да знам че можем да го направим. Трябваше да има обяснение, да се каже че и двамата сме чудовища или социопати не беше достатъчно обяснение. Поне не за мен.

Дона ме гледаше с присвито очи, докато вървяхме към нея. тя направи голямо шоу с целуването му и когато той остави чантите и ръцете му бяха свободни, тя направи дори по-добро шоу. Те се целуваха, прегръщаха и двамата притиснати като двойка тинейджъри. Ако Едуард беше по някакъв начин резервиран, това не пролича. Всъщност, той си свали шапката и се притисна към нея сякаш беше щастлив да бъде там.