Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Деца? — казах.

— Да — отвърна той с предпазлив глас.

— Колко? — попитах.

— Две.

— Години.

— Момчето — четиринадесет, момичето — шест.

— Къде е баща им?

— Дона е вдовица.

Погледнах го и погледа беше достатъчен.

— Не, не съм го направил аз. Той е умрял години преди да срещна Дона.

Пристъпих близо до него, обърнах се, така че Дона да не може да види лицето ми от телефонната кабина.

— Какво играеш Едуард— Тя има деца и е толкова влюбена в теб, кара ме да се задавя. Какво, в името господне, си мислиш?

— Дона и Тед се срещат от около две години. Те са любовници. Тя очакваше от него да й предложи, така че той го направи. — Лицето му все още беше на усмихващият се Тед, но гласът беше лишен от факти и емоции.

— Говориш сякаш Тед е трети човек, Едуард.

— Трябва да започнеш да ми викаш Тед, Анита. Познавам те. Ако не свикнеш с това, ще забравиш.

Приближих се до него в относителната тишина, понижих гласа си до яростен шепот.

— Майната му на това. Той е ти, а ти си сгоден. Ще се ожениш ли за нея?

Той повдигна рамене.

— По дяволите — казах. — Не можеш. Не можеш да се ожениш за нея.

Усмивката му се разшири и той пристъпи около мен вдигайки ръката си към Дона. Той я целуна и попита:

— Как са munchkins?”

Той я обърна в ръцете си, наполовина я прегръщаше, но така че да е обърната далеч от мен. Лицето му беше това на Тед, но очите му ме предупреждаваха:”Не прецаквай това”. По някаква причина това беше важно за него.

Дона се обърна така че да може да види лицето ми и аз се преборих за празното си изражение.

— За какво си шепнехте двамата толкова неотложно?

— Случая — каза Едуард.

— О.

Веждите ми се вдигнаха. О. Най-опасният мъж, когото някога съм срещала бе сгоден за жена която казва: „О”. Това е просто прекалено странно.

Очите на Дона се разшириха.

— Къде ти е куфара — Да не си го оставила в самолета?

— Не съм носила — казах — Знам че имам сака си и джобове.

Тя ме гледаше, все едно съм проговорила на чужд език.

— Боже мой, не знам какво бих правила без куфар в града. — Тя дръпна голямото портмоне пред нея. — Аз съм такъв опаковащ плъх.

— Къде са децата ти? — попитах.

— Със съседите ми. Те са самотна двойка и са просто страхотни с малкото ми момиченце, Бека. — Тя се намръщи. — Разбира се, нищо изглежда не може да направи Питър щастлив сега. — Тя погледна към ме. — Питър е сина ми. Той е четиринадесет годишен ставащ на четиринадесет и изглежда това изпълва тинейджърските му години с отрицание. Всички ми казват че тинейджърите са трудни, но никога не съм сънувала че е толкова трудно.

— Имал ли е проблеми? — попитах.

— Не наистина. Имам предвид в нищо криминално. — Добави последното прекалено бързо. — Но той просто престана да ме слуша. Преди две седмици трябваше да се прибере в къщи, за да гледа Бека. Вместо това той отиде в къщата на приятеля си. Когато се прибрах след като затворих магазина, къщата беше празна и не знаех никой от тях къде е. Хендерсън бяха навън, така че Бека не беше там. Господи, побърках се. Друг съсед я беше взел, но ако те не бяха в къщи, тя просто щеше да се скита . Питър се прибра в къщи и просто не съжаляваше. По времето по което се прибра вече бях убедена, че е бил отвлечен и сега лежи мъртъв в някаква канавка, някъде си. След което просто се прибра все едно нямаше нищо нередно.

— Все още ли е наказан? — попитах.

Тя кимна, лицето сериозно.

— Можеш да се обзаложиш. Наказан за месец и съм взела всичките му привилегии, за който можех да се сетя.

— Какво мисли той за това че ти и Тед ще се жените? — Беше садистичен въпрос и го знаех, но просто не можех да си помогна.

Дона изглеждаше наранена, наистина наранена.

— Не харесва много идеята.

— Той е на четиринадесет и е момче — казах. — Той е принуден да негодува срещу друг мъжки идващ в неговата територия.

Дона кимна.

— Да, страхувам се че е така.

Тед я прегърна.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Питър и аз ще се разберем. Не се притеснявай.

Не ми хареса начина по който Едуард се изрази. Наблюдавах лицето му, но не можех да видя през маската на Тед. Беше сякаш за минути той просто изчезна в измененото му его. Не бях и от час кацнала и неговият Джекил/Хаит акт вече започна да ми лази по нервите.

— Имаш ли други чанти? — попита Едуард

— Разбира се че има — каза Дона — Тя е жена.

Едуард се засмя и смехът му беше повече негов от колкото на Тед. Беше малък звук който накара Дона да го погледне, а мен ме накара да се почувствам по-добре.