Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Тя носеше джинси, който изглеждаха толкова стегнати, че трябва да са били стеснени, бяла риза с къси ръкави, която беше достатъчно прозрачна, че да сложи потник под нея, и кафяво кожено портмоне, голямо почти колкото дамска чанта. Почудих се за секунда дали Едуард е взел и нея от летището, но имаше нещо свежо в нея,тя не е дошла от самолет.

— Аз съм Дона. Ти трябва да си Анита. — тя си подаде ръката и се здрависахме. Ръкостискането и беше здраво и ръката й не беше мека. Ръка на работил човек, коойто освен това знаеше как да се здрависва. Повечето жени, никога, наистина не му хващат цаката. Харесах я мигновено, инстинктивно и подозрението дойде почти толкова бързо.

— Тед ми разказа толкова много за теб — каза Дона.

Погледнах към Едуард, той се усмихваше и дори очите му бяха пълни с хумор. Цялото изражение на лицето му и тялото му се промениха. Той се отпусна леко и усмивката беше мързелива. От него строеше добрият, стар момчешки чар. Това беше изпълнение за печелене на Оскър, сякаш той си е сменил кожата с някой друг.

Погледнах към Едуард/Тед и казах.

— Той ти е разказал много за мен, така ли?

— О, да — отвърна Дона, докосвайки ръката ми докато все още се държеше за Едуард. Разбира се, за нея това беше случайно докосване. Моите приятели превръщачи бяха ме накарали да свикна с чувството за докосване, но все още не бях много добра в това. Какво по дяволите Едуард/Тед прави с тази жена?

Едуард проговори, но имаше лек тексаски акцент в гласа му, като стар но почти забравен акцент. Едуард нямаше никакъв акцент. Гласът му беше най-чистият и суров който някога съм чувала, сякаш дори гласът му никога не е бил докосван от местата и хората който е видял.

— Анита Блейк, искам да се запознаеш с Дона Пернел, годеницата ми.

Челюстта ми увисна и просто се зазяпах в него. Обикновено бих опитала да бъда малко по-културна от това, или поне по-мила. Знаех че това удивление, дори шок, е проличало, но не можех да направя нищо по въпроса.

Дона се засмя и беше добър смях, топъл и хихикащ, добър майчин смях. Стисна ръката на Едуард.

— Ти беше прав Тед. Реакцията й си заслужаваше пътуването.

— Казах ти скъпа — каза Едуард, като я прегрърна и целуна по главата .

Затворих устата си и опитах да се възстановя. Успях да промърморя:

— Това е… страхотно. Имам предвид наистина… аз… — накрая протегнах ръка и казах — Поздравления. — Но не можех да се усмихна.

Дона използва ръкостискането, за да ме дръпне в прегръдка.

— Тед кажа, че ти никога няма да повярваш, че накрая се е съгласил да надене халката. — Тя ме прегърна отново, смееше се. — Но, боже Господи, никога не съм виждала такъв чист шок. — Тя се върна в ръцете на Едуард и усмихнатото му лице.

Не съм толкова близо до добра актриса, колкото е Едуард. Отне ми години за да усъвършенствам празното лице, да не говорим за съвършената измама с изражението на лицето и езика на тялото. Така че запазих лицето си празно и се опитах да кажа на Едуард с очи , че има да дава доста обяснения.

С лицето си, леко обърнато от Дона, той ми се усмихна със неговата тайна усмивка. Което ме ядоса. Едуард се наслаждаваше на изненадата си. Проклет да е.

— Тед, къде са ти маниерите, вземи й чантите — каза Дона.

Двамата с Едуард погледнахме малката чанта която имах в лявата си ръка. Той ми се усмихна с усмивката на Тед, но отговори като Едуард:

— Анита обича да носи собственият си багаж.

Дона погледна към мен за потвърждение, сякаш това не бе възможно да е истина. Може би тя не бе толкова силна и независима колкото изглеждаше или може би беше с десет години по-стара от колкото изглеждаше. Различни поколения, разбирате.

— Тед е прав — казах, слагайки, малко прекалено много, ударение на името му — обичам да нося багажа си.

Дона изглеждаше сякаш би й харесало да поправи очевидно грешното ми мислене, но беше прекалено мила, че да го каже на глас. Изражението, не тишината, ми напомни за мащехата ми Джудит. Което ме накара да сложа възрастта на Дона над петдесет. Тя беше или наистина запазена на петдесет и нещо, четиридесет и нещо, или на тридесет и нещо състарена от слънцето. Просто не знаех.

Те вървяха пред мен, ръка за ръка. Следвах ги, не защото чантата беше прекалено тежка, а защото се нуждаех от няколко минути, за да се възстановя. Гледах Дона да обляга главата си на рамото на Едуард, лицето й се обръщаше към него, усмихнато светещо. Едуард/Тед се навеждаше към нея с гладко лице, прошепваше нещо което я караше да се смее. Аз щях да се разболея. Какво по дяволите правеше Едуард с тази жена— Беше ли тя друг убиец, толкова добър актьор, колкото него— Някак си, не вярвах. А ако тя бе точно това което изглеждаше — жена влюбена в Тед Форестър, който не съществува — щях да сритам задника на Едуард. Как се осмелява да замесва невинна жена в тайните си! Или и това е наистина страна мисъл, беше ли Едуард/Тед наистина влюбен — Ако ме бяхте попитали преди пет минути, щях да кажа, че той не е способен на такава дълбока емоция, но сега… сега просто съм наистина объркана.