Лоръл Хамилтън: Обсидианова пеперуда

— Анита, все още ли си там?

— Тук съм Едуард.

— Не си щастлива да ме чуеш.

— Нека просто кажем че съм предпазлива.

Той се засмя отново.

— Предпазлива. Не, ти не си предпазлива. Ти си подозрителна.

— Да — казах. — Каква е услугата?

— Нуждая се от гръб — каза той.

— Какво може да е толкова страшно, че Смъртта да се нуждае от гръб?

— Тед Форестър се нуждае от гръб, от Анита Блейк, вампирският екзекутор.

Тед Форестър бе една от личностите на Едуард, това бе единствената му закона самоличност за която аз бях чувала. Тед беше ловец който специализираше във свръхестествени същества, който не са вампири. Общо правило бе, че вампирите са съвсем различно нещо, това бе причината да има лицензи за вампирски екзекуции но не и лицензи за екзекуции на всичко друго. Може би вампирите просто имаха по-добро влияние над закона, но каквото и да е, те бяха по притискани. Ловците като Тед изпълваха празнината между полицията и лицензираните екзекутори. Те работеха главно в щатите където все още беше законно, за да ловят пакостниците и да ги убиват за пари. Пакостниците все още включваха ликантропите. Можеш да ги застреляш когато ги видиш около шестте щата и след това тестовете за кръв да докажат че са ликантропи. Някой убийства бяха предизвикали спорове, но нищо не се бе променило все още не и на местно ниво.

— Е, за какво се нуждае Тед от мен? — Въпреки че се успокоих че Тед питаше, а не Едуард. Едуард вероятно означаваше нещо незаконно, може би дори убийство. Не бях напълно студенокръвна убийца. Все още не.

— Ела в Санта Фе и открий — каза той.

— Ню Мексико— Санта Фе, Ню Мексико?

— Да.

— Кога? — попитах.

— Сега.

— Щом ще идвам като Анита Блейк, вампирският екзекутор, може да си взема лиценза за екзекуция и да си взема арсенала.

— Вземи каквото искаш — каза Едуард. — Аз ще споделям твоите играчки когато пристигнеш.

— Не съм си лягала още. Може ли да получа някакво време сън преди да потегля?

— Взе ми си няколко часа сън, но бъди тук следобед. Ще преместим телата, но ще запазим останалата част от местопрестъплението за теб.

— Какъв вид местопрестъпление?

— Предумишлено убийство, но не е съвсем точно. Клане, касапница, изтезание. Да. — Каза той, сякаш се опиташе да прехвърли думите в ума си. — сцена с изтезания.

— Да не се опитваш да ме уплашиш? — попитах.

— Не.

— Тогава престани да театралничиш и просто ми кажи какво по дяволите се е случило.

Той въздъхна и за първи път чух умора в гласът му.

— Имаме десет изчезнали. Дванадесет неразгадани убийства.

— По дяволите — казах. — Защо не съм чула нищо в новините?

— Изчезванията провокираха таблоидните. Мисля че заглавието беше „Бермудският триъгълник в пустинята”. Мъртвите бяха три семейства. Съседи просто ги открили днес.

— От колко време са мъртви? — попитах.

— Дни, първото семейство е от почти две седмици.

— Исусе, защо някой не ги е обявил за изчезнали по рано?

— През последните десет години почти цялата популация в Санта Фе се е променила. Имаше голяма миграция. Доста от хората трябваше да напуснат домовете си. Местните се обадиха на новодошлите калифорнийци.

— Умно — казах — но Тед Форестър местен ли е?

— Да, Тед живее близо до града.

Трепет премина през мен от пръстите на краката ми до върха на главата ми. Едуард бе най-мистериозният мъж. Не знаех почти нищо за него, наистина.

— Това означава ли че ще видя къде живееш?

— Ти ще останеш с Тед Форестър — каза той.

— Но ти си Тед Форестър, Едуард. Аз ще остана в къщата ти, така ли?

Той бе тих за малко, тогава:

— Да.

Внезапно, цялото пътешествие изглеждаше много по примамливо. Щях да отида да видя къщата на Едуард. Щях да съм способна да надникна в личният му живот, ако той имаше такъв. Можеше ли да е по-добре?

Макар че едно нещо ме притесняваше.

— Когато каза че жертвите са семейства, това включва ли деца.

— Странно, не — каза той.

— Е, благодаря за това малко благо — казах.

— Винаги се огъваш когато стане дума за деца — каза той.

— Наистина ли можеш да не се притесняваш да гледаш мъртви деца?

— Да.

Просто слушах дъха му за секунда две. Знаех че нищо не притеснява Едуард. Нищо не го преместваше. Но деца… дори ченгетата, които познавах, мразят когато жертвата е дете. Има нещо лично около това. дори за тези от нас който нямаха деца бе трудно. Едуард не бе така, това ме притесняваше. Забавно, но го правеше.

— Това безпокой мен — казах.