Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Знам — отвърна той — една от най-сериозните ти грешки. — Имаше хумор в края на гласът му.

— Факта че ти си социопат, а аз не съм е едно от нещата с които много се гордея.

— Ти не трябва да си социопат за да си ми гръб, просто стрелец, а ти си такава, Анита. Ти убиваш толкова лесно колкото и аз, ако обстоятелството е такова.

Не се и опитах да споря, защото не можех. Несъмнено се бях съсредоточила във престъпността повече от колкото в упадъка на морала си.

— Значи Санта Фе е с висока преходна популация.

— Не преходна — каза Едуард — но мобилна, много мобилна. Имаме много туристи и много хора който се движат навътре навън във същите неизменяеми бази.

— така че никой не познава съседите си или какви са техните планове.

— Точно — Гласът му еднообразен, празен, с нишка на умора отдолу и под това нещо друго. Тона, нещо?

— Мислиш че има повече тела от колкото сте открили — казах. Направих го като изявление.

Беше тих за секунда, тогава каза.

— Чу го в гласът ми, нали?

— Да — казах.

— Не съм сигурен дали това ми харесва. Ти си способна да ме четеш и то добре.

— Съжалявам. Ще се опитам да бъда по малко интуитивна.

— Не се притеснявай. Твоята интуиция е това нещо което те е опазила жива толкова дълго.

— Да не си правиш шега с женската интуиция? — попитах.

— Не, казвам че ти си някой, който работи със същността си, с чувствата си, не с главата. Това е силата и слабостта ти.

— Прекалено съм състрадателна?

— Понякога, а понякога си просто мъртва отвътре както съм аз.

Слушайки го да го поставя така беше почти плашещо. Не че той включваше мен във същото място като себе си, а че Едуард знаеше че нещо умира вътре в него.

— Някога липсва ли ти частта която изчезва? — попитах. беше най-близкият до лично нещо въпрос който някога му бях задавала.

— Не — каза теб. — А на теб?

Помислих за това за момент. Започнах да казвам да, автоматично, тогава се спрях. Истината, винаги истината между нас.

— Не, предполагам че не.

Той издаде тих звук, почти смях.

— Това е моето момиче.

Бях и двете — поласкана и неясно раздразнена за това че бях „неговото момиче.” Когато се съмняваш, концентрирай се над работата.

— Какъв вид чудовище е Едуард? — попитах.

— Нямам идея.

Това ме спря. Едуард бе ловял свръхестествени същества години по дълго от мен. Той познаваше чудовищата почти толкова добре колкото мен, той пътуваше по света убивайки чудовища, така че неговото знание беше от първа ръка, а аз само бях чела за това.

— Какво имаш предвид с това, че нямаш идея.?

— Никога не съм виждал нещо да убива така Анита. — Чух скрито в гласът му нещо което никога не бях чувала от него-страх. Едуард, чийто прякор бе Смъртта, даден му от вампири и превръщачи, се страхуваше. Това беше много лош знак.

— Ти си шокиран Едуард. Това не си ти.

— Изчакай докато видиш жертвите. Запазил съм ти снимки и от другите сцени, но последната ще я оставя недокосната за теб.

— Как местните пазители на закона ще се въртят около местопрестъплението и ще го пазят само за малката стара аз?

— Местните ченгета са като Тед. Те са добри момчета. Ако Тед им каже, че ти можеш да помогнеш, те ще му повярват.

— Но ти си Тед Форестър — казах — а ти не си добро момче.

— Но Тед е — каза той, гласът празен.

— Твоята тайна идентичност — казах.

— Да.

— Добре, ще прелетя до Санта Фе този следобед, или раната вечер.

— Прелети до Албакърки. Аз ще те посрещна на летището. Просто ми се обади и ми дай време.

— Аз мога да наема кола.

— Ще бъда в Албакърки по друга работа. Няма да е проблем.

— Какво не ми казваш? — попитах.

— Аз, да пазя тайни? — Отново имаше нишка на развеселение в гласът му.

— Ти си първичен мистериозен мъж, Едуард. Ти обичаш да пазиш тайни. Това ти дава усещане за сила.

— Така ли? — той го направи като въпрос.

— Да, така.

Той се засмя леко.

— Може би е така. Вземи си билети и ми се обади за ми кажеш времето на полета. Аз ще съм там. — Гласът му бе станал нисък сякаш някой друг бе влезнал в стаята.

Не питах какво бе толкова неотложно. Десет изчезнали, дванадесет неразрешени смъртни случая. Това бе неотложното. Не питах дали той бе чакал за да ми се обади. Едуард, който бе като привидение, беше изплашен. Той бе чакал за да ми се обади.

Получи се така, че единственият полет за който имаше свободни места бе по обяд, което означаваше че мога да поспя поне пет часа преди да трябва да стана и да тичам за летището. Също пропускам класа по Кенпо, вид карате което започнах от преди няколко седмици. По-скоро предпочитам да съм в клас, отколкото в самолета. Мразя да летя. Карам до повечето извън градски ангажименти, колкото е възможно, но напоследък доста летя. Реалният ужас намаля, но това все още ми е фобия. Мразя да съм на самолет който е управляван от някой който не познавам и не съм тествала лично за наркотици. Просто не съм от доверчивия тип .