Лоръл Хамилтън: Обсидианова пеперуда

Нито пък аеролиниите. Носенето на скрити оръжия в самолет е болка в задника. Трябваше да взема два часа FFA курсове по носене на скрити неща в самолет. Имах сертификат, който да докаже че съм минала курса. Не мога да се кача на самолета без сертификата. Аз също имам писмо което казва че аз съм по официален бизнес, което ме задължава да нося на оръжия. Сержант Рудолф (Долф) Стор, главата на регионалният отряд по свръхестествени разследвания, беше написал писмото, което гласи че съм по специална задача, което винаги е впечатляващо. Някой, който е истински полицай, трябва да ми даде нещо което да легитимира статуса ми. Ако е истинска полицейска работа, дори и да не е директно замесен, той обикновено ще ми даде това от което се нуждая. Ако Едуард се беше обадил за помощ в неофициален случай, тоест нелегален, щях да избягвам Долф. Г-н закон и ред не беше много привързан към Едуард, тоест - Тед Форестър.

Не погледнах през прозореца. Четох и се опитвах даси мисля,че съм в много неудобен автобус. Най накрая разбрах една от причините поради, които не обичам да летя, имам клаустрофобия. Полет A 727 беше достатъчно пълен с хора и затворен, за да направи дишането трудно. Включих малкото вентилаторче над седалката и четях. Четох Sharon Shinn. Тя беше автор, на който се доверявах да задържи вниманието ми, дори на стотина фута над земята с тънък метал между мен и нищото,така че не мога да кажа как изглежда Албакърки от въздуха и малката писта, която води към летището, беше като всяка друга през която съм минавала. Дори в тунела можеш да усетиш топлината да те притиска като голяма ръка, носеща се над тънката пластмаса. Може да е пролет в Сейнт Луис, но е лято в Албакърки. Прегледах тълпата за Едуард и всъщност преминах през него веднъж, преди да разбера. Част от това се дължи на това че носеше шапка, каубойска шапка. Имаше сноп пера забити на предната част на шапката, но приличаше на шапка, която е носена дълго време. Ръбът беше извит нагоре и от двете страни, сякаш той е работил с ръцете си, докато тя не е приела съответната форма. Ризата му беше бяла с къси ръкави като нещо което можеш да вземеш от всеки магазин за дрехи. Съвпадаше си с тъмно сини джинси, който изглеждаха нови и чифт туристически обувки.

Туристически обувки — Едуард, никога не ми е оставял впечатление като провинциално момче. Не, определено градски тип, но там, стои по естетвено . Не ми изглеждаше като Едуард докато не срещнах очите му. Обвий го в каквато дегизировка искаш, можеш да го облечеш като чаровният принц от пътешествието на Дисни, но докато гледаш в очите му, все още ще избягаш крещейки.

Очите му са сини и студени като зимно небе. Той е типичен американец с русите си коси и с бледността си. Може да изглежда безобиден ако иска. Той е завършен актьор, но освен ако не работи върху това, очите му се отдалечават. Ако очите са огледало към душата, тогава Едуард има проблем, защото няма никой в къщи.

Той ми се усмихна и това разтопи очите му до нещо близо до топлина. Той се радваше да ме види, искрено се радваше. Или се радваше както се радваше на всеки друг. Това не беше утешително. По някакъв начин това беше успокояващо, защото една от основните причини Едуард да ме харесва беше, че заедно убивахме повече, от колко разделени. Или най-малко, аз го правех. Всичко което знаех е че Едуард може и да унищожава цели армии когато не беше с мен.

— Анита — каза той.

— Едуард — отвърнах.

Усмивката се превърна в ухилване.

— Не изглеждаш щастлива да ме видиш.

— Да си толкова щастлив ме прави нервна, Едуард. Ти си облекчен че аз съм тук, а това ме плаши.

Ухилването повяхна, гледах как всичкият хумор, всичкото приветстването, се изцеди от лицето му като вода изтичаща от спукана чаша .

— Не съм облекчен — каза той, но гласът му беше прекалено невъзмутим.

— Лъжеш — казах. Харесваше ми да кажа това меко, но шумът от летището беше като бурен океан, непрекъснат рев.

Той погледна към мен с тези безмилостни очи и кимна леко. Потвърждение че е облекчен, че съм тук. Може би щеше да каже нещо, но внезапно една жена се появи до него. Тя се усмихваше, ръцете й се плъзнаха около него, докато тя не се сгуши в него.

Тя изглеждаше на около тридесет, по-стара от колкото изглеждаше Едуард, въпреки че не бях сигурна за истинската му възраст. Косата й беше къса, кафява, без абсурден стил, но лъскава. Тя почти не носеше грим, но все пак беше прекрасна. Стигнах до линията на очите и устата й, което ме накараха да увелича възрастта й от тридесет до четиридесет и нещо. Тя беше по ниска от Едуард, по-висока от мен, но все още малка, въпреки че не изглеждаше деликатна. Тенът й беше малко по-тъмен от колкото беше здравословно, което вероятно обясняваше линиите на лицето й. Но имаше тиха сила в нея, докато си стоеше там и ми се усмихваше, държейки ръката на Едуард.