Карън Ченс - Призована от сенките

— Няма друг начин. Какво мислеше да правиш? Да я държиш затворена? Да я носиш със себе си? Рано или късно щеше да се освободи. Обучих я прекалено добре, за да се съмнявам в това. — Изражението й стана по-сурово. — А да се справяш с предателите е част от работата ти. Това е правило.

— Това не е мое правило — казах аз инатливо.

— Някой трябва да го прави — промълви Агнес неумолимо. — Някой трябва да поеме отговорността. И независимо дали ти харесва или не, този човек си ти.

Преглътнах трудно. Сълзите, които не бях проляла по-рано, сега се стичаха по лицето ми, но не ми пукаше. Още една смърт и този път не само по моя вина, но и от моята ръка? Планът не беше такъв. Всъщност това беше пълната противоположност на плана. Бих искал да спечеля, но не и така. Беше ми писнало от смърт. Горчив вкус изпълни устата ми.

— Не мога.

Агнес се наведе и една нежна ръка покри лицето ми.

— Все още не си започнала дори да учиш на какво си способна. Но ще стане. — Тя отстъпи от мен, лека, тъжна усмивка се появи на лицето й. — Бих искала да те бях обучила, Каси. — Тя погледна Приткин. — Тя се нуждае от помощ — каза простичко.

Приткин се изправи на крака, лицето му беше бяло.

— Знам.

Агнес кимна и ме погледна. Спазъм премина по лицето й за момент, но тя си възвърна контрола.

— Никога няма да ти преподам повечето от уроците, от които се нуждаеш — продължи тя — но мисля, че имам време за един.

Едва осъзнах, че ножът го няма и го видях в малката й ръка.

— Агнес, не!

Скочих на крака, но беше твърдо късно. Тя не се подвоуми и за секунда. В момента, в който достигнах до нея, тя се бе свлякла на колене, чистата бяла рокля на Мира беше напоена с кръв. Тя се плъзна на пода почти грациозно, тялото й представляваше бледо петно на фона на всички тези живи цветове.

Огледах се наоколо ужасено, но нямаше и знак от духа й. Нито от нейния, нито от този на Мира. Обърнах се към Приткин, който все още беше на колене, гледайки как тече кръвта в уголемяващо се петно. За секунда той изглеждаше като загубен подобно на озадачено дете. След това изражението изчезна толкова бързо, че изобщо не можех да съм сигурна, че го е имало.

— Къде е тя? — попитах аз, а гласът ми трепереше от страх. — Не я виждам! Той погледна нагоре към мен, но сякаш за момент очите му не можеха да ме фокусират. Обърнах поглед отново към рухналото тяло на Мира и зрението ми се замъгли дотолкова, че ми беше трудно да кажа къде свършва кръвта и къде започваше червената тъкан на роклята.

— Приткин!

— Отиде си!

Обърнах се към него, вкочанена и невярваща.

— Какво имаш предвид с това „отиде си“? Отишла е къде? В друг приемник?

— Не.

Той се изправи и се приближи към тялото и с една прошепната дума мястото около него бе погълнато от пурпурни пламъци. Те предизвикаха червеникаво сияние върху старите дъски и проблясъци върху позлатената рамка на сцената, но това не беше нормален огън. Слабата фигура в сърцето на огъня се превърна в пепел за секунди, оставяйки след себе си само овъглените дъски. Приткин се обърна към мен, а очите му бяха изпълнени с болка. Повече погледът му, отколкото думите му, ме накараха да проумея.

— Просто я няма.

Поклатих глава, заслепена.

— Не! Можехме да намерим някакво безопасно място за Мира. Агнес можеше да намери друг приемник. Щях да й помогна. Не трябваше да свършва по този начин!

Той сграбчи ръката ми болезнено.

— Все още ли не разбираш?

— Да разбирам какво? Тя умря за нищо!

Плачех, но паниката замъгляваше зрението ми, правейки светът вихър от цветове. Агнес не можеше да я няма. Вярвах, че преди съм сама, но не разбирах истински нещата, които ми се случваха и бяха срещу мен. Сега разбирах и не смятах, че ще се справя.

— Ще се върна, ще я спася… — започнах аз, при което той ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха.

— Лейди Фемоно умря, изпълнявайки дълга си. Тя бе една от най-великите от нейния вид! Няма да я унижаваш!

— Да я унижа? Аз говоря да я спася!

— Има някои неща, които дори и Пития не може да промени — каза той, а изражението му поомекна. — Мира трябваше да умре и някой трябваше да се увери, че тя няма да използва силата си, за да скочи в друго тяло, преди да бъде отделен духа й. И единственият начин да се направи това…

Най-накрая прозрението дойде.

— … е бил, някой да отиде с нея — прошепнах аз.

Загледах се в овъглените дъски, невярваща. Всичко се бе случило толкова бързо. Може би напълно обучената Пития не би била обзета от съмнения или мъка, нямаше да премисля своите решения или да се чуди какво право има на силата, която притежаваше. Но аз не бях тренирана и не знаех какво да правя. Паниката бе заседнала в гърлото ми и вкочанила мозъка ми. Бях сама и бях ужасена.