Карън Ченс - Призована от сенките

— Това е мой проблем.

— Не и ако тя избяга от теб! — Хванах кутията и я разклатих пред нея. — Имаш ли представа през какво минах, за да получа това? Мира се опитваше да убие Мирча, за да не е наоколо и да ме пази. И тя почти унищожи цялата времева линия, за да го постигне! Почти ме уби! И ти ми казваш, че това не е мой проблем? — Крещях, но не ми пукаше.

— Пусни я, Каси! — предупреди ме Агнес.

— Или какво? Ще ми причиниш това, което причини на Франсоаз?

— Не бъди смешна. Не мога да те удържа.

— Но можеш да контролираш Мира? — Поклатих глава. — Не мисля така. Тя е опасна, Агнес. Хванах я тук преди всичко поради чист късмет. Няма начин да я пусна.

Агнес въздъхна.

— Не разбираш…

Тя спря, когато внезапно Приткин изтръгна кутията от ръцете ми.

— Приткин, не!

Опитах се да я хвана, но преди да успея да я докосна, се появи познат проблясък и там стоеше Мира.

Агнес не загуби никакво време. В момента, в който старият й чирак се появи, тя профуча покрай мен и се сблъска директно с щитовете на Мира. Те пращяха и цвъртяха, докато двете се бореха, Мира, за да я задържи навън, Агнес, за да намери път навътре.

— Знаеш ли какво направи? — попитах Приткин вцепенено. — Няма да я задържи. Не и завинаги.

— Няма и нужда — отговори той, наблюдавайки намусено борбата. Преди да успея да попитам какво имаше предвид, Мира изкрещя, а Агнес изчезна, потъвайки в цепнатината, която бе намерила в бронята на момичето. Тънкото тяло потрепна веднъж, силно, и след това погледна спокойно. Внезапно осъзнах, че с изключение на цвета на косата и някои малки разлики в чертите, двете жени биха могли да бъдат близначки. И двете бяха слаби с деликатна костна структура и двете можеха да се определят като малки момичета. Но очите, които гледаха студено и опалово, когато Мира беше зад тях, сега бяха пълни с живот.

— Направих го! — произнесе Агнес, сякаш това беше повод за празнуване. Тя ми се усмихна. Аз не й отвърнах. Всичко това, цялата саможертва бе напразна. Агнес може и да бе могъща, но това не беше нейното тяло. Рано или късно тя щеше да загуби схватката, дори и за кратко. А това щеше да е достатъчно.

— Ти си луда — казах й.

Приткин се отправи към нея, но Агнес вдигна ръка.

— Нямаш право — каза тя простичко. Очите му ме пронизаха и се присвиха.

— Тя не може.

— Тя трябва — каза Агнес успокояващо. — Ти й се закле.

Приткин заобиколи и коленичи до мен. Усетих как нещо студено докосва кожата ми и погледнах надолу, за да видя как той притискаше един от ножовете му към дланта ми.

— Направи го бързо — каза той сурово. — Един разрез, през югулариса.

Втрещих се.

— Какво?

Той затвори ръката ми около дръжката.

— Мира се обвини от собствената си уста. Ти я чу. Според всеки закон — човешки, магически или вампирски — тя заслужава смърт.

Най-накрая всички парчета си дойдоха на местото. Не се интересувах много от картината, която се сглоби.

— Това е истинската причина, поради която ме искаше около теб, нали?

Той не се опита да отрече.

— Заклел съм се да предпазвам Пития и нейния наследник, с цената на живота си, ако е необходимо. Кръгът вярва, че мога да игнорирам това по тяхна заповед, че бих могъл да убия Мира без никакви доказателства за вината й. Но когато давам думата си, аз я спазвам. — Устните му се разтеглиха в горчива усмивка. — Ето защо не я давам често.

— Ти не ме взе, за да не позволя на Мира да се пренесе — обвиних го аз. — Ти очакваш да я убия!

Изражението му не се промени. Можеше да обсъждаме всичко — времето, футболен мач. Това беше нереално.

— Ако можех да го направя вместо теб, щях — каза ми той спокойно. — Но Агнес е права. Само Пития може да накаже посветен.

— Не говорим за наказание! Мира няма да бъде изпратена в леглото без десерт. — Погледнах Агнес, надявайки се да намеря подкрепа. — Това е на живот и смърт!

Тя сви слабите рамене на Мира, лицето й беше безизразно. Тя я бе обучавала години наред и би трябвало да са близки, но нямаше никакъв знак на съжаление върху лицето й.

— Ти сама го каза. Не мога да я удържа. Не и за дълго.

— Ако силата е направила от теб това, което си — казах й директно — не я искам.

Сини очи срещнаха моите и внезапно те бяха малко тъжни.

— Но трябва.

Усетих острието на ножа да се забива в ръката ми, където захвата ми се бе изплъзнал от дръжката и болката внезапно ме пробуди. Поклатих глава яростно.

— Не. Ще намерим друг начин.

Агнес ме погледна нежно. Беше изключително странно да видя това изражение на лицето на Мира.