Карън Ченс - Призована от сенките

Ударът го отхвърли настрани, а зъбите ми изтракаха; в следващата секунда вълна от сила се разля над главите ни, идвайки от сцената. Явно бомбата беше намерила с нещо да се свърже, може би, някой от падналите вампири. Ако беше така, не мисля, че щяха да станат отново. Ударът не приличаше на нещо, произведено от нулева бомба. Беше по-тъмно и почти лигаво и в никакъв случай не можеше да се обърка със защитно оръжие. Вдигнах глава и открих, че сме почти нос до нос с Дракула. Той изглеждаше учудващо доволен, че ме вижда; след това се втренчих в дръжката на ножа, който стърчеше от гърдите ми, точно между трето и четвърто ребро. Болеше, но не и така, както очаквах. Нямаше остра, пронизваща болка и имаше съвсем малко кръв. Това може да беше, защото Августа не се беше хранила от дълго време, или защото копелето беше пропуснало сърцето й за стотна от инча.

Влад се приготвяше да отреже главата й, защо даже не можех да си представя. Може би, защото тя помагаше на Мирча? Може би, защото беше луд? Кой знаеше? Но той вадеше дългия нож, отстрани на тялото си. Този, който бе използвал, за да ме намушка, беше един от ножовете на Приткин — трябва да го беше измъкнал от собствената си плът — но този другият изглеждаше като старо фамилно оръжие, с тежка, инкрустирана дръжка и изящно, полирано острие. Жалко, но нямаше да получи шанс да го използва.

— Били, изглежда си имаш компания! — Моят вик отекна между стените на театъра. — Ела тук.

— Причини ми изключително много неприятности — каза ми Дракула, когато тялото ми се хвърли към нас от сцената. — Ще се насладя на това.

— Съмнявам се — казах аз и се пренесох.

След една много объркваща секунда, аз се озовах почти бягайки от сцената. Били изкрещя в главата ми и аз спрях, балансирайки на самия ръб. Това ми даде перфектна видимост към Дракула, който се запознаваше с представителя на Сената Августа. Той трябваше да я обезглави без много показност, докато имаше възможност за това. А сега, както стояха нещата, тя беше повече от щастлива да демонстрира точно как се беше издигнала до такава висока позиция в Сената. Това, което не й достигаше в бойните умения, тя компенсираше с безпощадност и други практически умения. Тя извади ножа на Приткин от гърдите си, игнорирайки раздиращия, свеж звук, който издаде и го метна към Дракула, докато той все още се наслаждаваше на убийството.

За разлика от него, тя не пропусна.

Видях шока, изписан на лицето му, когато сърцето му беше прободено и чух звънтенето на метала в дърво, когато ножът падна на пода. Тя го беше пробола достатъчно дълбоко, за да няма възможност да се измъкне, подобно на насекомо, забодено с карфица, след което посегна с ръка към най-близката седалка на първия ред, използвайки неговия наследствен нож, за да го издълбае в прекрасно, нащърбено острие. Металното оръжие нямаше да го убие, въпреки че го възпрепятстваше, но колът щеше. Августа погледна нагоре, сякаш очакваше да се намеся, но аз просто се бях втренчила в нея. Бях спасила един от братята на Мирча; не му дължах втори.

Ръката на Августа проблесна, толкова бърза, че ми беше трудно да я видя. Но собственоръчно изработеният кол само удари пода на театъра, като ударът отекна силно в празното пространство. Дракула просто вече не беше там. Аз не разбрах какво се случи, нито пък Августа, но след това видях Стокър да стиска здраво малка, черна кутия. Той ми се усмихна леко, след което се плъзна настрани и припадна. Инкубусът се появи от гърдите му, гледайки самодоволно, както можеше да гледа само призрак без отличителни черти.

Августа сграбчи кутията, но се поколеба, когато видя как се промени лицето на инкубуса. Тя погледна от него към мен, след което показа отново крайна решителност. Пусна кутията и хукна да бяга.

Огледах се наоколо, но не се виждаха вампири. Беше много странно, че освен кола, изработен от дръжката на стола и няколкото петна от кръв на сцената, театърът изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило. Но все пак нещо липсваше.

— Къде са стражите? — попитах Били.

Той се измъкна от мен бавно, сякаш беше облекчен да напусне тялото ми. Той се огледа наоколо, но нямаше никакви знаци от духовете на театъра. Вероятно те се възстановяваха от изразходваната енергия, изхабена за това, което причиниха на Мира.

— Унищожени — дислокаторът ги е отвял.

— Няма ги? Всичките?

— Нямаха да оцелеят така или иначе, Каси. Те не бяха нападателни стражи. Те са били създадени да защитават, а не като нападателно оръдие. Това, което видя, беше саморазрушение.