Карън Ченс - Призована от сенките

Внезапно Дракула и Мирча започнаха да се бият рамо до рамо, тяхната собствена вражда беше забравена пред лицето на новата заплаха. За щастие двамата братя бяха толкова заети да се справят с мага и неговия орляк от летящи ножове, че даже не ме забелязаха. За нещастие те бяха забравили и за Мира, която се бе оттеглила от битката, а ръцете й бяха сключени, сякаш държеше нещо. Аз стигнах до нея, точно когато прехвърляше сферата в лявата си ръка, а ефектът от това ме блъсна сякаш беше огромно цунами. О, радост. Малката Мира имаше нулева бомба.

Ние се спънахме в гънките на обемните поли на Августа, Мира крещейки, аз проклинайки. Нещото в другата й ръка се оказа друга сфера, черна и с размера на софт топка. Не я разпознах, но ако беше магически предмет, то точно в момента не действаше, така че я игнорирах. Мира прокара ноктите си надолу по бузата ми. Обърнах главата си в последната секунда, избягвайки най-лошото, но въпреки всичко драскотините боляха неописуемо.

— Приятелко — казах й аз, премигвайки, за да изчистя кръвта от очите си, — не искаш да ме ядосваш точно днес.

Очите й се разшириха, след което придоби убийствено изражение.

— Ти!

На Мира определено не й хареса, че притежавам по-силно тяло, защото тя се присегна към гърлото ми, нейните протягащи се ръце се превърнаха в нокти. Опитах се да отблъсна ръцете й с минимални наранявания и за двете ни, но това, което получих в замяна, бе ръмжене и ритник по пищяла.

Аз я зашлевих достатъчно силно и главата й се отметна назад, а очите й за кратко загубиха фокуса си, давайки ми няколко секунди, за да погледна битката. Магическият меч беше изчезнал, а няколко от ножовете на Приткин бяха на земята, като тяхната жизненост бе загубена поради ефекта на нулевата бомба. Вампирите се бяха справили с другите, като просто им бяха позволили да се забият в плътта им толкова дълбоко, че не можеха да се измъкнат отново. И двамата бяха кървава каша, но бяха оцелели. Не бях толкова сигурна за Приткин обаче. Той беше извадил своя пистолет, но стоманените куршуми не можеха да направят кой знае какво срещу господари вампири, дори и да предположихме, че те са свързани. Внезапно Били се появи на сцената, в моето тяло, но с неговата наперена походка. Той погледна нагоре, както и Мира и тя се засмя. Един поглед и разбрах защо — гредите от покрива валяха върху вампирите. Те се изсипваха от покрива, прозорци, врати — Боже, трябваше да има стотици от тях. Гледах ги с изумено страхопочитание, а гласът на Августа в главата ми ми казваше това, което вече знаех. Бяхме прецакани.

Един вампир се срина пред мен, падайки от третия етаж, като дори не можа да се задържи върху краката си. Преди да успея да го огледам добре, Били бръкна в джоба си и хвърли нещо към нас. Видях проблясък на злато, когато малкото нещо описа дъга във въздуха, след което се промени. Орелът на Мак се спусна надолу с красиво пикиране, замъглени сиви пера на фона на тъмния театър, но с тези блестящи очи, ясни, както винаги, и внезапно вампирът вече не беше там. Писък, тъп звук и той се приземи пред мен, като сега липсваше солидно парче от гърлото му. Той беше господар — щеше да оживее — но скоро нямаше да може да участва в никаква битка.

Вампирите атакуваха на рояк, заливайки сцената и Били хвърли останалите стражи във въздуха в блестяща дъга. Вълна от фучащи, съскащи и виещи зверове се нахвърлиха яростно върху вампирите. Миниатюрно торнадо отнесе повече от половината, понасяйки със себе си дъски, разхвърляйки тела навсякъде, преди да отмине. Змия с размера на анаконда се уви около врата на един вампир, навивайки се до нивото на очите му, като го накара да залита, не виждайки, след което падна от сцената в местото, отредено за оркестъра. Огромен вълк скочи върху друг, ръмжейки и късайки парчета от тялото му, докато един паяк с големината на Фолксваген, омота друг с копринените нишки, на които висеше от дъските на покрива, с огромно задоволство.

Мира отново привлече вниманието ми, опитвайки се да ме прободе. За щастие, Августа вярваше в китовата кост за възпиране на подобни неща. Резултатът беше натъртено мое ребро, докато Мира стоеше с притъпения кол. Изтръгнах го от ръката й.

— Вече съм Пития! Това няма да се промени!

Мира само се засмя.

— Вече убих една Пития — каза тя злобно. — Какво толкова, ако са повече?

— Ти си убила Агнес?

Почти се оставих да ме изненада. Не ме изненадваше толкова това, че тя е способна на това, колкото какво се случваше със запрещението?